Практиката на ЕСПЧ по български дела и промените в българското наказателно законодателство

Defakto.bg

 Изказване на адв. Златка Стефанова на  Конференция на Софийската адвокатска колегия, посветена на 75 години от приемането на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и по повод професионалния празник на адвоката. 

Компетентно четиво, изключително  полезно за адвокати, съдии, прокурори, студенти, включително и за журналисти. 

 

                                                                           

Адв. Златка Стефанова

Уважаеми колеги, благодаря за възможността да изложа пред вас свои наблюдения за това как практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) повлия в годините на българското законодателство и на практиката на съдилищата.

След ратифицирането на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) за България през 1992 г. промените, постигнати в годините, са основно благодарение на работата на адвокатите. Адвокатите, обединени в сдружения с нестопанска цел, са основните радетели на популяризиране на ЕКПЧ и практиката по нея – чрез преводи на решения на ЕСПЧ, учебни помагала и обучения. Адвокатите са в основата най-вече и защото повдигат оплаквания за нарушаване на права по Конвенцията пред ЕСПЧ, а преди това – пред вътрешните съдилища.

Отражението на практиката на ЕСПЧ върху правната среда в България може да се класифицира и според това дали е довело до законодателни промени – изменение на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), Наказателния кодекс (НК), Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР), Закона за съдебната власт (ЗСВ), Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) и др. или е довело до промени в съдебната практика в посока на пряко приложение на Конвенцията.

Преди да илюстрирам с примери, искам да посоча следното.

Значителна част от нарушенията на права по Конвенцията, за които в миналото сезирахме ЕСПЧ, вече следва да се поставят на вниманието на вътрешните съдилища.

С измененията на ЗОДОВ и ЗИНЗС българските граждански и административни съдилища придобиха компетентност да разглеждат оплаквания за нарушения на чл. 5 (правото на свобода и сигурност), чл. 6  (правото на справедлив процес в аспектите правото на разумен срок на наказателното производство, правото на всяко лице, обвинено в престъпление да се счита за невинно до установяване на вината му с влязла в сила присъда) и др.

Въведе се отговорност на държавата за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда при нарушаване на права, защитени от чл. 5, § 2 – 4 на Конвенцията (чл. 2, ал. 1, т 2 от ЗОДОВ).

В съдебна практика по чл. 2, ал. 1, т 2 от ЗОДОВ се приема, че гражданските съдилища, преценявайки изискванията на чл. 5 ЕКПЧ, могат да осъществяват контрол върху законността на „задържането под стража“, постановено от наказателния съд, без да имат право да освободят задържаните. Този механизъм е ефективен, след като задържаните са били освободени, защото им гарантира само възможност за обезщетение.

През 2023 г. се въведе отговорност на държавата за установено нарушение, извършено от орган на досъдебното производство чрез разгласяване на материали по разследването в нарушение на презумпцията за

невиновност или при публично изявление, в което обвиняем се представя като виновен (чл. 2, ал.1, т 8 от ЗОДОВ).

След 2017 г. (чл. 284 ЗИНЗС) държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията за подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне.

 Естествено е очакването съдиите да са подготвени и да познават и да прилагат Конвенцията и практиката по нея, за да могат да извършват работата на арбитър, какъвто дълги години беше ЕСПЧ.
Като виц се разказва онзи отдавнашен случай, когато главният прокурор беше отговорил на адвокати с писмо, в което пишеше: „твърдяната от Вас Конвенция…“.

Тревога обаче буди фактът, че в мотиви на съдебно решение от 2020 г. се срещат следните изрази:

„тези решения (решенията на ЕСПЧ – б. моя) нямат характера на нормативно установени и не са правни норми“ и „националните съдилища се ръководят и прилагат националното законодателство към съответния момент, независимо дали то е съобразено с принципите, прокламирани от Конвенцията.“  (цитатите са от решение по в. н. о. х. д. 55/2020 г. на Военно-апелативния съд, което е отменено с решение № 2/14.02.2022 г. на ВКС, II НО, по н. д. 997/2021 г.)

    Още в решение №29/1998 г. Конституционния съд е отбелязал, че ЕКПЧ е „част от вътрещното право на страната, а решенията на ЕСПЧ са задължителни за всички органи в страната, включително и по тълкуването й по силата на чл. 46 от Конвенцията“. 

Промени в законодателството 

В годините след ратификацията на Конвенцията са и първите големи изменения в наказателно-процесуалното право, които сега приемаме за даденост.

МЯРКАТА ЗА НЕОТКЛОНЕНИЕ „ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА“ СЕ ВЗЕМА САМО ОТ СЪД.

Според чл. 5, § 3 от ЕКПЧ всеки арестуван или лишен от свобода следва своевременно да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции.

Преди ратифицирането на Конвенцията от Република България и преди измененията на НПК от 1999 г. мярката за неотклонение „задържане под стража“ се вземаше от прокурор и подлежеше на съдебен контрол само по жалба на обвиняемия.

В решения срещу България (напр. Николова и др.) Съдът в Страсбург се е произнасял по въпроса дали прокурорът е длъжностно лице по смисъла на чл. 5, § 3 от Конвенцията, респ. достатъчно ли е обвиняемият да бъде изправен пред прокурор, за да е гарантирано правото му на свобода и сигурност при задържане под стража.

ЕСПЧ прие, че прокурорът не е длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, изхождайки от трите критерия за независимо длъжностно лице, изпълняващо съдебни функции. Трите критерия са: – 1) длъжностното лице да е независимо от изпълнителната власт и от страните; 2) да не може да участва в по-нататъшни процесуални действия от името на обвинението и 3)

длъжностното лице да има правомощие да даде задължително разпореждане за освобождаване на лицето.

Тази практика на Съда в Страсбург доведе до промяната в НПК, според която мярката за неотклонение задържане под стража в досъдебното производство се взема от съответния първоинстанционен съд по искане на прокурора.

МЯРКАТА ЗА НЕОТКЛОНЕНИЕ „ДОМАШЕН АРЕСТ“ СЪЩО СЕ ВЗЕМА САМО ОТ СЪДА

Мярката за неотклонение „домашен арест“ не подлежеше на съдебен контрол. В НПК не беше предвиден и максимален срок за домашния арест на досъдебното производство.

Понастоящем мярката за неотклонение „домашен арест“ се взема и контролира само от съд. Максималният срок на домашния арест в досъдебното производство е същият като на мярката за неотклонение „задържане под стража“ (два месеца, осем месеца или една година и шест месеца в зависимост от тежестта на обвинението).

ВЕЧЕ ВСИЧКИ ОБВИНЯЕМИ И ПОДСЪДИМИ, КОИТО НЕ СА В СЪСТОЯНИЕ ДА ЗАПЛАТЯТ АДВОКАТСКО ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ, ЖЕЛАЯТ ДА ИМАТ ЗАЩИТНИК И ИНТЕРЕСИТЕ НА ПРАВОСЪДИЕТО ИЗИСКВАТ ТОВА ИМАТ ПРАВО НА БЕЗПЛАТНА ПРАВНА ПОМОЩ.

 Член 6, § 3, б. „с“ от Конвенцията регламентира, като елемент на правото на справедлив съдебен процес, правото на БЕЗПЛАТЕН СЛУЖЕБЕН ЗАЩИТНИК за обвиняемите, които не разполагат със средства и интересите на правосъдието изискват това.

До 2022 г., когато е изменен Законът за правната помощ, от правото на безплатен служебен защитник практически се ползваха само оправданите подсъдими. Всички подсъдими, които биваха признати за виновни, дължаха възстановяване на сумите, изразходвани от държавата за защитата им.

На основание чл. 189, ал 3 от НПК, когато подсъдимият бъде признат за виновен, съдът го осъжда да заплати разноските по делото, включително и за адвокатско възнаграждение и другите разноски за служебно назначения защитник.

Разпоредбата на чл. 189, ал. 3 в тази част не е изменена и към настоящия момент.

Според чл. 2 и 4 от Закона за правната помощ (ЗПП) правната помощ се финансира от държавата. Тези разпоредби само на пръв поглед гарантират правото на справедлив наказателен процес в аспекта му безплатна служебна защита.

Затова е поискано тълкуване на чл. 189, ал. 3 НПК във вр. с чл. 2 и чл. 4 и с Тълкувателно решение № 4/2010 г. на ОСНК на ВКС по тълк. д. № 4/2009 г. е даден следният отговор:

„Подсъдимият, който е признат за виновен, на основание чл. 189, ал. 3 НПК

следва да заплати адвокатско възнаграждение на служебния защитник в полза на Националното бюро за правна помощ във всички случаи на задължителна защита.“

Тълкувателното решение е подписано с особено мнение от 11 съдии. Изтъкнатите възражения срещу решението на мнозинството са с позоваване на Конвенцията и практиката по нея.

След тълкувателното решение – през 2013 г., ЗПП е изменен и разпоредбата на чл. 27а

регламентира, че в определени със закон случаи лицата, на които е предоставена правна помощ, възстановяват на НБПП направените разноски.

Чл. 189, ал. 3 е точно такъв случай. И затова Националното бюро за правна помощ си е търсило средствата, платени от държавата за служебна защита, от всички осъдени независимо от финансовото им състояние.

Едва през 2022 г. разпоредбата на чл. 23, ал. 2 от ЗПП е изменена така:

„Не се дължи възстановяване на разноските за правна помощ, когато страната не разполага със средства за адвокат, желае такъв и интересите на правосъдието изискват това.“

Така след 2022 г. участието на безплатен служебен защитник е гарантирано по стандарта на чл. 6 от ЕКПЧ.

ПРАВО НА ЗАЩИТА ОТ АДВОКАТ И ОТ АДВОКАТ ПО СВОЙ ИЗБОР

Ще се спра на пример как право, което е привидно добре регламентирано, съдържа празнина, която има потенциал да накърни съществено правото на защита на подсъдимия.

Защитата от професионален защитник (адвокат) е от особена важност в случаите, когато в съдебното заседание пред наказателен съд се обсъждат правни въпроси, защото обвиняемият не може да осъществи ефективна защита сам.

В решението по делото Цонев (1) срещу България ЕСПЧ е намерил нарушение на правото на справедлив процес в аспекта право на защита от адвокат, защото ВКС не е назначил служебен защитник на г-н Цонев макар интересите на правосъдието да са изисквали това. Предмет на обсъждане пред ВКС са били юридически въпроси, за които личната защита от неюрист не е достатъчна.

В разпоредителното заседание, което е първото заседание в съдебното производство по наказателни дела, се обсъждат само правни въпроси (чл. 248 от НПК). Това са въпросите дали делото е подсъдно на съда; дали има основания за прекратяване или спиране на наказателното производство; дали са допуснати съществени процесуални нарушения на досъдебното производство, които ограничават правата на страните, и др.

Поради естеството на разглежданите въпроси правото на защита от защитник в разпоредителното заседание следва да е гарантирано по истински, а не по формален признак.

При приемането на текста за гарантираното участие на страните в разпоредителното заседание в чл. 247г от НПК беше предвидено, че разпоредителното заседание се отлага, ако не се явят конкретно изброени страни, между които и „защитникът, който осъществява задължителна защита“ (по чл. 94, ал. 1 от НПК). Това означава, че ако не се яви защитник, извън случаите на предвидената в закона задължителна защита, разпоредителното заседание може да бъде проведено и съдът да се произнесе по правните въпроси в нарушение на правото на защита.

Тази разпоредба беше обявена за частично противоконституционна с Решение №14/2018 г. на Конституционния съд, като разпоредбата остана във вид, че разпоредителното заседание се отлага, когато не се яви защитник. Така при неявяването на упълномощен или служебен защитник по уважителни или по неуважителни причини правото на защита на подсъдимия беше гарантирано – правните въпроси да не се решават без участието на адвокат.

Много скоро след решението на Конституционния съд обаче подобна на обявената за противоконституционна разпоредба беше върната в НПК по законодателен път:

Член 247 г., ал. 2 от НПК гласи, че неявяването на защитника извън случаите на чл. 94, ал. 1 без уважителна причина не е пречка за провеждане на разпоредителното заседание. (ДВ бр. 96/2018 г.). Така подсъдимият няма гарантирано право на защита от адвокат защитник извън случаите, когато се изисква задължително участие на защитник. При недобросъвестно поведение на защитника – неявяване в съдебно заседание без уважителна причина (или без да е представил доказателства за наличие на уважителна причина) делото може да бъде разгледано без защитник в нарушение на правото на подсъдимия на справедлив процес.

ВЪВ ВСИЧКИ СЛУЧАИ, КОГАТО СЪДЪТ РАЗГЛЕЖДА ЗАКОНОСЪОБРАЗНОСТТА НА ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА И ДОМАШЕН АРЕСТ – КАКТО В ДОСЪДЕБНАТА, ТАКА И В СЪДЕБНАТА ФАЗА НА ПРОЦЕСА, СЪДЪТ Е ДЛЪЖЕН ДА СЕ ПРОИЗНАСЯ И ПО ТРИТЕ ПРЕДПОСТАВКИ – обосновано предположение за извършено престъпление, реална опасност от укриване и реална опасност от извършване на престъпление.

До 2017 г. в досъдебната фаза съдът се произнасяше и по трите предпоставки.

По причина, че съдията, който вече е изразил становище по въпроса за обоснованото предположение, вече е формирал вътрешно убеждение въз основа на доказателствата, този съдия подлежеше на отвод от разглеждане на делото в съдебната фаза.

В съдебната фаза ситуацията беше различна. Съдът не се произнасяше по обоснованото предположение, а само дали съществуват двете опасности – от укриване и от извършване на престъпление. Това ограничение съществуваше, за да се гарантира безпристрастността на съда – съдът не бива да се произнася относно виновността на подсъдимия преди края на съдебното следствие.

Въпросът за съвместимостта на тази уредба с европейските стандарти възникна след запитване на съдия от Специализирания наказателен съд (СНС) до Върховния касационен съд (ВКС). Искането е било ВКС да даде становище дали съдът, който разглежда делото в съдебната фаза, нарушава чл. 5 от ЕКПЧ, когато спазва забраната по чл. 270 от НПК да се произнася по наличието на обосновано предположение.

Член 270, ал. 2 от НПК, в редакцията към онзи момент, изрично предвиждаше забрана за съда за произнасяне по този въпрос.

През 2016 г. Върховният касационен съд излезе със становище, че не може да предложи еднозначно разрешение на това дали следва да се прилага националното законодателство или стандартите на ЕСПЧ.

Това становище стана повод за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.

Паралелно с това Наказателната колегия на ВКС изпрати до Министерството на правосъдието предложение за законодателна промяна – да се отмени втората алинея на чл. 270 от НПК, която забраняваше на съда да се произнася по обоснованото предположение в съдебната фаза, както и да се премахне буква „г“ на чл. 29 от НПК, предвиждаща отвод за съдия, който вече е разглеждал мярка за неотклонение в досъдебната фаза.

През 2017 г. чл. 270, ал. 2 от НПК беше изменен.
Преди това текстът гласеше: „Съдът се произнася с определение в открито заседание, без да разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление.“

След изменението от ДВ, бр. 63/2017 г. отпадна забраната съдът да се произнася по обоснованото предположение в съдебната фаза на процеса.

По този начин българската уредба беше приведена в съответствие с чл. 5 от ЕКПЧ и всеки съд, който разглежда законосъобразността на задържането, трябва да обсъжда и трите предпоставки.

Понастоящем, през ноември 2025 г., възниква друг проблем. В няколко определения на различни съдебни състави се среща една и съща грешка – изрично се сочи, че съдът няма да обсъжда обоснованото предположение в съдебната фаза, защото разпоредбата на чл. 270, ал. 2 от НПК не предвижда такова произнасяне.

Разбира се, фактът, че изричната забрана е отпаднала от разпоредбата, означава, че съдът дължи произнасяне по обоснованото предположение, когато разглежда искане за изменение на мярката за неотклонение в съдебната фаза. Съзнателният отказ да се прави това е в нарушение и на чл. 270 от НПК, и на чл. 5 от Конвенцията и е основание за реализиране на отговорност по ЗОДОВ за нарушение на Конвенцията.

Съдът трябва да обсъжда и трите предпоставки, за да е съобразен стандарът за гаранция на правото на свобода и сигурност по чл. 5 от ЕКПЧ, като в същото време не бива да допуска нарушаване на изискването за безпристрастност на съда и презумпцията за невиновност по чл. 6 от ЕКПЧ.

РАЗУМЕН СРОК НА НАКАЗАТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО

 Прекомерната продължителност на наказателното производство беше често констатиран от ЕКПЧ проблем по български дела.

Законодателните усилия за преодоляване на това системно нарушение могат да се определят като напред-назад – и още по-назад.

През 2005 г., с приемането на новия НПК в чл. 368 беше въведена правна възможност обвиняемият да поиска делото му да се разгледа в съда, след като е продължило определен срок на досъдебното производство. Срокът зависеше от тежестта на обвинението. Съдът даваше на прокурора двумесечен срок да внесе обвинението в съда или да прекрати наказателното производство.

След внасянето на делото в съда с обвинителен акт (споразумение или предложение за освобождаване от наказателна отговорност) съдът разглеждаше делото, ако не са допуснати съществени процесуални нарушения на досъдебното производство. В случай на допуснати такива съдът връщаше делото на прокурора, който имаше законоустановен едномесечен срок да внесе нов обвинителен акт (или предложение за освобождаване от наказателна отговорност) или да прекрати наказателното производство. Ако прокурорът не спазеше срока, не изпълнеше указанията на съда за отстраняване на процесуалните нарушения или внесеше делото с допуснати други съществени процесуални нарушения, съдът прекратяваше цялото наказателно производство с окончателно определение.

Разпоредбата на чл. 368 от НПК беше отменена през 2010 г. и отново приета с малки изменения през 2013 година.

През 2017 г. разпоредбата беше изменена, като за обвиняемия се създаде възможност да иска ускоряване на досъдебното или на съдебното производство. Компетентен орган беше съдът. Правомощията му, в случаите, когато установи

неоправдано забавяне“, бяха да даде подходящ срок за извършване на забавените действия. Не беше предвидена санкция за неизпълнение на указанията на съда. Ново искане можеше да бъде направено след изтичане на дадения от съда срок.

С изменения на НПК, обнародвани на 14.11.25 г., компетентен да се произнесе по искане за ускоряване на производството вече е не съдът, а администратишвния ръководител на съответната прокуратура. Всъщност механизмът така и не работеше, а механизмът, който се въвежда с последните изменения, изглежда, че ще влоши нещата.

Освен премахването на възможността за ускоряване на производството чрез искане за внасяне на делото в съда бяха създадени законови предпоставки за още по-големи забавяния на досъдебното производство.

На 10.11.2025 г., влязоха в сила изменения в чл. 234 от НПК, с които значително се удължиха сроковете за извършване на разследването в досъдебното производство (ДВ, бр. 65/2025 г.). Досега срокът за разследване беше двумесечен и можеше да бъде удължаван от горестоящия прокурор с по два месеца, при обоснована необходимост. Сега първоначалният срок за разследване е три месеца или шест месеца при фактическа и правна сложност на делото. Наблюдаващият прокурор може да намали срока или сам да го удължи до една година. След изтичането на този срок прокурорът може да поиска удължаване на срока от горестоящия прокурор, които има правомощие да удължи срока на разследването безсрочно. А това означава – до изтичане на давността за преследване за престъплението.

За да се изпълни изискването за разумен срок на наказателното производство, се въведоха механизми за обезщетяване на пострадалите. Те не са от естество да ускорят производството, а само да доведат до обезщетяване на вредите. Това е възможност пост фактум, която не рефлектира по никакъв начин върху органите, допуснали нарушението.

                  Пътищата за претендиране на обезщетение са два – по ЗСВ и по ЗОДОВ.

По реда на ЗСВ може да бъде търсено обезщетение до 10 000 лв. чрез Министерството на правосъдието след приключване на наказателното производство.

По ЗОДОВ отговорността се реализира на основание чл. 2 „б“, според който „държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, пар. 1 от Конвенцията“.

По този законов текст вече има съдебна практика. Така например с решение от 23.12.2021 г. по гр. д. 2557/2021 г. на СГС,  I отд., 20 с-в. (потвърдено с Р. 1303/02.11.2022 г. по в. гр. д. 820/2022 г., 2 граждански състав, САС) се констатира неразумно дълъг срок на досъдебното производство – една година и шест месеца. Съдът е обсъдил трите критерия по чл. 6, пар. 1 от ЕКПЧ – фактическа и правна сложност на делото, поведението на компетентните органи и поведението на самия носител на правото.

Може да се обобщи, че понастоящем има механизъм да се получи обезщетение за производство, което е продължило неразумно дълго, но няма работещ механизъм за ускоряване на наказателното производство.

 

NE BIS IN IDEM – Никой не може да бъде наказан два пъти за едно и също деяние.

Въпросът може ли да се наложат отделни санкции  – административнонаказателна и наказателна за едно и също деяние, е бил решен положително в българското законодателство.

На плоскостта на самостойното понятие за „наказателно обвинение“ по смисъла на ЕКПЧ през 2015 г. въпросът беше разгледан от ОСНК на ВКС.

С Тълкувателно решение № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС националната съдебна практика бе преосмислена и настъпи ключова промяна по отношение на конкуренцията между наказателна и административнонаказателна отговорност.

ВКС прие, че са налице основания за промяна на тълкуването, дадено с предходни тълкувателни решения от 1966 г., 1978 и 1979 г.

Задължителното тълкуване е, че деецът не следва да носи едновременно наказателна и административнонаказателна отговорност в случаите, когато с извършеното от него деяние са нарушени едновременно наказателна и административнонаказателна норма с различни обекти на защита.

Конкретният отговор на поставения за тълкуване въпрос е, че по смисъла на чл. 4, § 1 от Протокол 7 към ЕКПЧ влязлото в сила решение на районния съд, постановено по реда на Указа за борба с дребното хулиганство (УБДХ), е законна пречка за съдене на виновния за същото деяние, ако то съдържа признаците на престъплението хулиганство по чл. 325 от НК.

През 2017 г. бяха приети

мащабни изменения на НПК и ЗАНН,

за да се избегне възможността едно лице да понесе и административнонаказателна и наказателна отговорност. Беше даден приоритет на наказателната пред административнонаказателната отговорност. Висящото административнонаказателно производство се прекратява, ако се разкрият обстоятелства за престъпление. В ЗАНН се регламентира възможност за възобновяване на административнонаказателното производство, дори и след влизане в сила на наказателното постановление или съдебното решение, което го потвърждава (чл. 73 от ЗАНН).

Проблем не би съществувал, ако нямаше текстове, които да дублират административнонаказателната и наказателната отговорност. По въпроса за съставите, дублиращи отговорността, през 2021 г. беше публикувано изследване на съдия Радослава Йорданова в монографията й „Освобождаване от наказателна отговорност и административно наказване по българското наказателно право“. Към настоящия момент липсват законодателни изменения, които да премахнат дублиращите се състави, въпреки че беше създадена работна група в Министерството на правосъдието.

Това е причина да съществува неравенство на извършителите пред закона – по избор на наказващия орган за едно и също деяние може да се носи различна по вид и тежест отговорност. Отделно от това се нарушава и принципът на правната сигурност, защото е възможно възобновяване на административнонаказателното производство дори след изпълнение на наложената санкция. Възможността за „избор“ на наказателна или административно-наказателна отговорност на дееца е и сериозен корупционен фактор. Тя трябва да бъде нормативно премахната.

Изменения в Наказателния кодекс

В резултат на решения срещу България, в които са констатирани нарушение на чл. 3 ЕКПЧ – забраната за изтезания, и на чл. 8 ЕКПЧ – правото на личен и семеен живот, бяха инкриминирани деяния, които преди това не бяха престъпни. Такива са например чл. 144а от НК (нов от 2019 г.) и чл. 144б от НК (нов от 2023 г., изм. през 2025 г.).

Беше въведена наказателна отговорност за следене, когато то би могло да възбуди основателен страх за живота или здравето на лице или за живота или здравето на негови ближни, ако извършеното не съставлява по-тежко престъпление. Нормативното определение за „следене“ е: всяко поведение със заплашителен характер срещу конкретно лице, което може да се изразява в преследване на другото лице, показване на другото лице, че е наблюдавано, навлизане в нежелана комуникация с него чрез всички възможни средства за комуникация. Квалифициращо обстоятелство е извършването на деянието в условията на домашно насилие или по расистки или ксенофобски подбуди.

Криминализирано е изтезанието с цел „да даде той или друго лице сведение или признание, или за да го накаже за деяние, което той или друг е извършил или се подозира, че е извършил“. Квалифициращо обстоятелство е деянието да е извършено от длъжностно лице при или по повод изпълнение на службата му.

 

ПРИМЕРИ ЗА КОНКРЕТНИ РЕШЕНИЯ НА ЕСПЧ, КОИТО СА ДОВЕЛИ ДО ИЗМЕНЕНИЯ НА ЗАКОНАДАТЕЛСТВОТО

В решението по делото Димитър Митев срещу България (8.03.2018 г.) ЕСПЧ е намерил нарушение на чл. 6, § 1 и § 3 – заради това, че националните съдилища са приели като основно доказателство за виновност на подсъдимия свидетелските показания на двамата полицаи, възпроизвели самопризнания на г-н Митев в отсъствието на адвокат.

Съдебната практика и преди, и след решението по делото Митев срещу България е разнородна и разнопосочна по въпроса за правната същност на разпита като свидетел на полицай, провел разузнавателна беседа.

Един от основните въпроси, повдигани по отношение на тези гласни доказателствени средства, беше дали изобщо следва да бъдат обсъждани като част от доказателствената съвкупност при постановяване на присъдата или трябва да бъдат изключени от нея. Този въпрос се пораждаше от обстоятелството, че чл. 118 от НПК изрично изброява кой не може да бъде разпитван като свидетел, а полицаите, провели т. нар. „оперативни беседи“ не фигурираха в разпоредбата.

Част от съдилищата приемаха, че тези показания не следва да бъдат изключени от доказателствата, но че при оценката на достоверността им съдът трябва да има предвид, че те са заинтересовани от изхода на делото поради служебната им обвързаност с полицията. Други съдилища приемаха, че следва да се разсъждава на плоскостта, че показанията на полицаите, провели беседите със заподозрения, са вторични спрямо обясненията на заподозрения, който е станал обвиняем. Когато обвиняемият е дал обяснения, са събрани първични доказателства и показанията на полицаите следва да бъдат изключени от доказателствената съвкупност. Причина за това е, че първичните доказателствени средства не следва да бъдат разглеждани от съда през призмата на вторичните – на показанията на полицаите. В някои съдебни актове имаше пряко позоваване на решението Димитър Митев срещу България.

С изменението на чл. 118, ал. 4 от НПК (ДВ, бр. 18/2024 г.) проблемът беше разрешен. Като лица, които не могат да бъдат свидетели, вече са посочени и лицата, които са извършвали действия по разследването и съдебни следствени действия, както и разузнавателни беседи по смисъла на Закона за Министерството на вътрешните работи, включително и когато протоколите за извършените от тях действия не са изготвени при условията и по реда, предвидени в този кодекс.“

Решението по делотоКолеви срещу България доведе, много години след постановяването му, до създаване на механизъм за разследване на престъпления от общ характер, извършени от главния прокурор или негов заместник. Дали механизмът е работещ, вече всички имаме наблюдения. Усилията за подобряването му, за да е ефективен, трябва да продължат.

Решението по делотоПетков и Профировдоведе до промяна на възможността задържаният да обжалва полицейското задържане за срок до 24 часа по ЗМВР и освобождаването му, ако има основания за това.

Промяната изглежда добре на хартия, но не работи.

След 2019 г., с измененията в чл. 72, ал. 4 ЗМВР, всяко задържано лице може да обжалва заповедта за задържане пред съответния районен съд. Районният съд има правомощие да разгледа жалбата незабавно и да освободи лицето.

Преди 2019 г. правото на обжалване и незабавно произнасяне на съда също фигурираше в закона. Но жалбите срещу заповедите се разглеждаха от административните съдилища по реда на Административно-процесуалния кодекс (АПК). Те се подаваха се чрез органа, издал акта, а делата се насрочваха по общия ред. Обичайно съдебните заседания се провеждаха най-малко седмица след освобождаване на задържания. По тази причина имаше несъответствие на стандарта на чл. 5, § 4 от ЕКПЧ – да е гарантирана възможност за произнасяне в кратък срок, по време на задържането, за да може съдът да постанови освобождаване, ако прецени, че искането е основателно. Такива са и констатациите на ЕСПЧ в решението по делото Петков и Профиров.

Новият ред на обжалване (след 2019 г.) също е неефективен. Оказа се, че е невъзможно съставителят на заповедта да бъде редовно призоваван за съдебното заседание същия ден. Съдът не може да разгледа делото, ако страните не са редовно призовани. Практическата невъзможност да се произнесе по жалбата същия ден е довела Софийския районен съд до създаване на два алтернативни подхода. Кой от тях ще бъде приложен, зависи от това, кога е подадена жалбата. В случаите, когато жалбата е подадена, преди задържаният да бъде освободен, съдът разглежда искането на основание чл. 5, § 4 от ЕКПЧ и преценява законосъобразността на фактическото задържане, а не законосъобразността на административния акт – заповед за задържане. В тези производства не се събира държавна такса, нито се призовава актосъставителят.

Когато жалбата е подадена след освобождаването на задържания, съдът разглежда въпросът за законността на обжалвания административен акт – заповед за задържане. В тези случаи изискването за неотложност не се спазва, защото така или иначе то е отпаднало. Интересът на освободения задържан е съд да се произнесе по законността на наложената му принудителна административна мярка и евентуално да получи обезщетение.

 

 В решението Вецев рещу България (2.08.2019 г.) ЕСПЧ намира нарушение на чл. 8 ЕКПЧ (правото на личен и семеен живот) поради отказ обвиняем, които е  задържан под стража, да бъде конвоиран да присъства на погребението на брат си – на формално основание.

Промяната в нормативната уредба за конвоиране на лишените от свобода на погребение настъпи след активни действия на съдия от Софийския градски съд.

След решението Вецев през 2021 г. състав на Софийския градски съд налага глоба в размер на 2000 лв. за извършено административно нарушение по чл. 405, ал. 1 ЗСВ – неизпълнение на съдебен акт, с който се разпорежда конвоиране на обвиняем от Затвора в гр. София до Централните софийски гробища за присъствие на погребението на майка му на конкретна дата, в конкретен час (н. ч. д. № 3166/2020 г., определение от 27.04.2021 г.).

В резултат на отворено писмо на съдията министърът на правосъдието е издал заповед за конвоиране на задържани и осъдени за погребения на близки.

В решението по делото Николова и Вандовасрещу България ЕСПЧ намери нарушение на правото на справедлив процес, в аспекта „публичност“, поради непубликуване на съдебни актове, когато съдържат класифицирана информация.

Като последица ОСНК на ВКС постанови тълкувателно решение, в което прие:

„ОСНК намира съдебната практика да не се публикуват изобщо съдебните актове по дела, съдържащи класифицирана информация, за несъвместима с принципа на публичност. Такива са изводите и на ЕСПЧ по делата Николова и Вандова, Раза и Амие и др. срещу България“ (ТР 4/2014 г. ОСНК ВКС).

 

ПРОМЕНИ В ПРАКТИКАТА НА СЪДИЛИЩАТА:

 

• Обжалване на задържането до 72 часа от прокурор;

• Разглеждане на въпроса за „провокация към престъпление“ като елемент от правото на справедлив процес (например Р. 189/03.02.2015 г. по к. н. д. 515/2014 г., II НО, ВКС)
• В решението по делото Мустафа срещу България ЕСПЧ прие, че военните съдилища не са независим и безпристрастен съд и не могат да разглеждат дела срещу граждански лица. „Подчиняването на военните съдии на военна дисциплина, официалната им принадлежност към структурата на военнослужещите, както и статутът на съдебните заседатели във военния съд, които по дефиниция са армейски офицери, водят до заключение, че военните съдилища не могат да се приравнят на съдилищата с обща компетентност. Г-н Мустафа, като цивилен, е бил лишен от справедлив процес според стандартите на ЕКПЧ, защото делото му не е разгледано от безпристрастен и независим съд.“

След решението по делото Мустафа няма промяна на разпоредбите за подсъдността на военните съдилища.

Има обаче промяна в практиката на ВКС. Ще цитирам решение от 2022 г., с което се отменя решение на Военно-апелативния съд за подсъдим цивилен и делото се връща на стадия на разпоредително заседание:

„…при разглеждането на настоящото дело е допуснато съществено процесуално нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните – делото е разгледано от съд, който не изпълнява критериите за безпристрастност и независимост. Поставя се резонно въпросът за начина, по който това нарушение би се отстранило. Към настоящия момент не са предприети законодателни промени в изпълнение на решението на ЕСПЧ по делото Мустафа срещу България.“ (Решение № 2/14.02.2022 г. ВКС, 2 НО по н. д. 997/2021 г.).

• Във връзка с решението по делото Йорданова и Тошев по делата за обида и клевета, по които подсъдими са журналисти се изследват допълнителни въпроси в предмета на доказването. Това се налага заради специфичната роля на журналистите на „обществен страж“, която те изпълняват в демократичните общества. Въпроси, относими към субективната страна на престъплението, са

– дали е извършено качествено журналистическо разследване – проверена ли е информацията през поне два източника, освен ако източникът не е официален;

– дали инкриминирани изрази от журналистически материал са били част от или са допринесли за дебат от обществен интерес.

Съобразява се обстоятелството, че новините са нетрайна, бързоразваляща се стока и че за привличане на публиката е допустимо журналистите да използват остър език – ирония и сатира.

В случай че остава още време за моето изказване, в допълнение към посоченото дотук, ще добавя, че има решения на ЕСПЧ и на Съда на ЕС по едни и същи проблеми.

 За илюстрация ще дам два примера.

Първият пример е решение на ЕСПЧ по делото ÜNSPED Paket Servisi San. ve Tic. A. Ş. срещу България (№ 3503/16 г.), постановено през 2015 година.

На 23 юни 2007 г. камион, собственост на турската фирма ÜNSPED, е задържан от българските митнически власти. В камиона са открити контрабандни стоки, внесени в нарушение на митническото законодателство. Фирмата – собственик на камиона не е била страна в наказателното производство. Въпреки това камионът е конфискуван на основание, че е използван за извършване на престъпление от шофьора.

Решението по дело C‑393/19 г., постановено на 14 януари 2021 г., на Съда на Европейския съюз разглежда конфискация на имущество, използвано за извършване на престъпление, когато имуществото принадлежи на трето добросъвестно лице. Приема се, че конфискация на имущество, използвано за извършване на престъпление, е допустима, но трябва да се гарантира защита на добросъвестни трети лица, които притежават това имущество. Националната

правна уредба трябва да предвижда ефективни правни средства за защита, чрез които добросъвестният собственик да може да оспори конфискацията. Принципът на пропорционалност трябва да бъде спазен – конфискацията не може да бъде автоматична, без индивидуална преценка.

През 2025 г. ВКС осъжда Народното събрание и Окръжния съд –  Хасково солидарно да заплатят обезщетение за имуществени вреди румънска фирма за нарушение на правото на ЕС, което се изразява в прилагането на разпоредбата на чл. 242, ал. 8 от НК при одобряване на споразумение за престъпление, извършено от шофьора. В резултат на осъждането е конфискуван автомобил – собственост на ищеца. В решението се отбелязва, че въззивният съд правилно е приел, че конфискацията на МПС, послужило за извършване на престъпление, без да се държи сметка за добросъвестността на собственика и без да му се осигури възможност да изложи становището си по делото, е съществено нарушение на правото на ЕС. Отговорността на Народното събрание е за бездействие на законодателния орган, което представлява противоправно деяние, което е продължително, а неотменената норма на НК (чл. 242, ал. 8 НК) е в пряко противоречие на разпоредби от регламенти на ЕС.

През 2024 г. НПК беше изменен, като се прие нов раздел 9 на глава 14 – „Защита на трети лица“. В него има определение за трето лице – „лице, чиито лични или имуществени права са пряко и непосредствено засегнати от прилагане на способите на доказване, с изключение на обвиняемия и пострадалия на досъдебното производство, и на страните в съдебното производство“ (чл. 177а от НПК). Предвиден е ред за обжалване на „разпореждането за извършване на действия по прилагане на способи за доказване, както и на начина за тяхното прилагане“. Частната жалба се подава в тридневен срок чрез наблюдаващия прокурор до съответния първоинстанционен съд, а в съдебната фаза – пред съда, който разглежда делото. Съдът се произнася в закрито заседание в седемдневен срок с определение, което е окончателно.

Едновременно с това беше изменен и Законът за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), като се прие нова точка 9 на чл. 2: държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата и съда, при: „установено нарушение на правата на трети лица по реда на раздел IX от глава четиринадесета от НПК“. (ДВ, бр. 36/2024 г.)

В рамките на конференцията не е възможно да се направи анализ на това законодателно решение. Изразявам обаче дълбокия си скептицизъм, че е създадена реална гаранция за правата на третите лица. Дали така създадената защита ще е ефективна, ще покаже времето.

Вторият пример е за презумпцията за невиновност на съучастниците, когато се сключва споразумение за прекратяване на наказателното производство за един от тях, а за друг делото продължава да се разглежда от съда. В съдебната фаза на наказателния процес споразумението се сключва между прокурора и защитника на подсъдимия със

съгласието на подсъдимия и на другите страни в производството. Споразумението се одобрява от съда и има същите последици като влязлата в сила присъда. При обвинение в съучастие или участие в организирана престъпна група (ОПГ) при изписване на фактите и правото в споразумението се посочват и съучастниците или участниците в ОПГ. Въпросът е дали така се нарушава презумпцията за невиновност на тези лица, доколкото такова вписване създава впечатление, че те са виновни, преди да са осъдени с влязла в сила присъда, което е несъвместимо с презумпцията за невиновност.

ЕСПЧ се е произнесъл по този въпрос в германското дело Караман, като е приел, че вписването на името на съучастник, който не сключва споразумение, не представлява нарушение на презумпцията за невиновност, само при положение, че по достатъчно ясен начин е вписано, че за него делото все още не е приключило.

Същото е приел Съдът на ЕС в решението от 2019 г. по дело С–377/18 г. по преюдициално запитване от България. Решението е, че презумпцията за невиновност, гарантирана от чл. 48, § 1 от Хартата на основните права на ЕС (Хартата) и Директива 2016/343, се нарушава, когато в споразумение за признаване на вина, сключено с един обвиняем, се посочват имената на други лица, които не са признали вина и срещу които производството продължава освен при условие, че в същото споразумение ясно е указано, че срещу въпросните други лица се води отделно наказателно производство и че вината им не е установена в съответствие със закона.

В НПК няма разпоредба, която да поставя изискване за такова изрично отбелязване. Потенциалият риск от нарушаване на презумпцията за невиновност при сключване на споразумения при престъпления, извършени в съучастие или при ОПГ, съществува и понастоящем въпреки решенията на ЕСПЧ и Съда на ЕС по този въпрос.

 

Съществуват проблеми, констатирани от години, за които не е намерено подходящо разрешение.

Липсва регламентирана защита на лицата, които са заподозрени в извършване на престъпление, но не им е повдигнато обвинение и не са задържани. Те имат качество на лица, спрямо които има „наказателно обвинение“ според самостойното понятие по чл. 6 от ЕКПЧ. Тези лица имат защита и по правото на Европейския съюз – по директиви за правата в наказателното производство – относно правото на устен и писмен превод (Директива 2010/64/ЕС на Европейския парламент и Съвета); относно правото на информация (Директива 2012/13/ЕС); относно правото на достъп до адвокат (Директива 2013/48/ЕС); относно презумпцията за невиновност и правото на присъствие в наказателния процес (Директива 2016/343/ЕС); относно процесуалните гаранции на децата, които са заподозрени или обвиняеми (Директива 2016/800/ЕС) и относно правната помощ на заподозрени и обвиняеми (Директива 2016/1919/ЕС).

Към датата на конференцията на САК изтича срокът за обсъждане на изменения в НПК, които без да създават фигурата на „заподозряно лице“, гарантират правата на свидетели от момента, в който са заподозрени в участие в престъпление. Преди да се види резултатът от гласуването на тези изменения в Народното събрание, не може да се отчита напредък.