Решението на ВКС за адвокатските избори: узаконяване на тиранията или още горчиви чаши с надежда за промяна

Defakto.bg

 

Адвокат Александър Кашъмов

Едно от събитията на миналата седмица беше несъмнено произнасянето на състав на Върховния касационен съд (ВКС) по делото за законността на изборите за Висш адвокатски съвет (ВАдС), Висш дисциплинаре съд (ВДС) и Висш контролен съвет (ВКСъв) през 2025 г.

След тримесечно обмисляне тричленният състав на ВКС начело с председателя на ВКС Галина Захарова прие жалбата за неоснователна, а изборите – за законно проведени.

Решението е окончателно, което означава, че следва да бъде изпълнено. Това не означава, че не може да бъде коментирано, доколкото свободният дебат по всякакви въпроси, особено засягащите правораздаването и независимостта на Адвокатурата, е иманентно присъщ на демократичното общество.

Жалбата бе подадена през март 2025 г. от предходния председател на ВАдС д-р Ивайло Дерменджиев, един от заместник председателите на ВАдС през голяма част от мандата адвокат Ина Лулчева и още шестима разпознаваеми адвокати от колегиите в София, Пловorl, Варна, Благоевград.   Делото е уникално с многобройните оплаквания от нарушения на проведените през 2025 г. избори, естеството на допуснатите нарушения според оплакванията и сериозният им характер. Неслучайно ВКС проведе шест открити съдебни заседания в периода април – ноември 2025 г., някои от които с продължителност от един заседателен ден.

 Решението на ВКС е прецедент с отговорите,

които за първи път се дават на някои ключови въпроси като този относно обхвата на съдебния контрол на адвокатските избори и значението на принципите, заложени в основата на Адвокатурата. Както зададеният тон на проведените заседания, така и съдържанието на решението свидетелстват и за известна степен на дълбочина, с която върховните магистрати подходиха и респект към значимостта на повдигнатите въпроси и тяхното значение в дългосрочна песпектива.  В решението се поставят основите за всяка подобна преценка в бъдеще на законността и честността на едни адвокатски избори. От друта страна остава впечатлението, че в конкретния случай изводите не бяха доведени докрай, за да бъдат изведен цялостно характерът на констатираните нарушения.

Първият важен въпрос, на който ВКС отговори положително, и така отхвърли възражението на избрания за нов председател на ВАдС Стефан Марчев и съмишлениците му, е за това кой има правото да оспори изборите. Според чл. 116, ал. 1 от Закона за адвокатурата това са избраните делегати от общото събрание на адвокатите в страната (ОСАС).  Според жалбоподателите, някои от които бяха кандидати за позиции във ВАДС, ВДС и ВКСъв, без да са избрани делегати, право на жалба би следвало да имат не само делегатите, но и кандидатите, които не са избрани. По този въпрос се повдигна дори питането, дали подобна разпоредба в ЗА е съвместима с Конституцията и правото на справедлив процес съгласно чл. 6 § 1 от Европейската конвенция за правата на човека /ЕКПЧ/.

ВКС категорично прие, че чл.  116, ал. 1 от ЗА следва да бъде разбиран в светлината на чл. 56 от Конституцията и чл. 6 § 1 от ЕКПЧ и поради това не смята за необходимо да сезира Конституционния съд.

Втори важен въпрос, поставен на вниманието на върховните съдии, бе за това, дали съдебният контрол върху законността на изборите се простира и върху първата им фаза, а именно – избора на делегати в адвокатските колегии в страната. ВКС е категорично на мнение, че оплакванията от законността на делегатските избори също следва да бъдат разгледани,

обратно на възраженията на избраните в новия мандат.

В решението на върховните съдии е отчетен с необходимата сериозност и доводът, че изборите за висши органи на Адвокатурата следва да се разглеждат през призмата на заложените в Конституцията принципи за свобода, независимост и самоуправление на Адвокатурата.

Наред с положителните моменти в преценката на висшите матистрати се наблюдават и някои несъвършенства в опита да обхванат динамиката на случилото се и всичките му измерения.

И в съдебните заседания, и в постановения съдебен акт не остава съмнение, че върховните съдии са си дали сметка и осъзнали напълно кои нарушения жалбоподателите и техните адвокати смятат за съществени.

Въпреки това те са избрали друг ред за разглеждане на доводите в жалбите, което разбира се е тяхно исконно право,

стига да ставаше ясна поне отчасти логиката, която е била следвана.

Тя обаче остава скрита за аудиторията, а вероятно – и за самите съдии. Обособеното обаче разглеждане на оплакванията довод по довод, без да се следва ясна структура, е довело до откъсване на отделните факти от реалността, в която те са положени и взаимосвързани, и теоретично произнасяне по отделни въпроси, вместо отчитане на реалността. В това отношение не е следван стандартът, изведен в практиката на Европейския съд по правата на човека, че разпоредбите, отнасящи се до основни права, следва да бъдат тълкувани по начин, който ги възприема практичеси и ефективно, а не теоретично и илюзорно.  Съответно и приетото в правораздаването тълкуване на разпоредбите следва да е реално и практическо, а не теоретично.

В този ред на мисли остава учудваща лекотата,  с която е отминат доводът,

че за първи път в помнената история на Адвокатурата от Общото събрание на адвокатите бяха изхвърлени кандидатите, които не са делегати и не присъстват по право.

По този начин едната от двете конкуриращи се групи придоби съществено предимство пред опонента, оставайки „насаме“ с избирателите на висши органи на Адвокатурата непосредствено преди избора. Според ВКС нарушението не е било съществено, тъй като избирателите /т.е. делегатите, тъй като адвокатските избори са на две фази/ се били информирали за личността, качествата на кандидатите, техните ввиждания, политики и програми, на ранен етап, преди общото събрание. Такива доказателства по делото всъщност не са събирани и не става ясно откъде и как точно съставът на ВКС е придобил впечатление за такова информиране и дебати.

   Друг неочакван ход в мисълта на върховните съдии

е нагърбването с преценка за това, дали проведените по време на общото събрание обсъждания са се отнасяли или не до конкретните личности, качества, програми.  Кой дебат непосредствено преди изборите е съществен според едно или друго субективно мнение и кой не, не е и не може да бъде предмет на преценка за законосъобразност на действие. Щом всички избиратели са се събрали непосредствено преди изборния процес и в продължение на часове, почти ден, са гледали и слушали предимно кандидати на едната от състезаващите се групи, след като със собствените си очи са видели как другата е била отстранена от събитието, то правото им на информиран избор е съществено засегнато. Нещо повече, недопускането на представители на опонента, макар и под благовидния предлог, че не били делегати,

е явна демонстрация на сила.

Несъобразяването на тези относими факти до степен да не се разграничават по същност избори,  проведени например във Франция и в Иран с характерния им стил, е смущаващ пропуск в съдебното решение. Този пропуск не може да бъде поправен, за съжаление, от искреното подчертаване в съдебното решение, че подобен подход в изборите не прави чест на Адвокатурата и не следва да се допуска. Очевидно е, че е бил допуснат в изборите през 2025 г.

и това следваше да намери ясна санкция в решението на ВКС.

В същия лековат стил е отминат приетият за доказан факт, че кандидатът за председател на ВАДС е посочил в качеството си на председател на Софийската адвокатска колегия членовете за избирателна комисия. Това не било конфликт на интереси, защото законът не го забранявал. Действително Законът за адвокатурата е остарял в редица отношения и може би не съответства на степента на дързост, която е развило едно крило от нашата гилдия. Същевременно понятието „честни избори“ се отнася до всички видове избори, както впрочем се приема и в самото решение на ВКС.

Поради това липсата на детайлна уредба на гаранциите за честен процес на изборите не трябва да служи за индулгенция на това да се допуснат опорочени резултати. Така самият състав на ВКС си противоречи с подхода, който сам е приел при тълкуването на чл. 116, ал. 1 от ЗА в светлината на основни принципи и права като правото на справедлив процес. Същият подход, основан на принципите, липсва в обсъждането на въпросите относно задължението

някой да се въздържа от употреба на служебно положение в името на спечелване на избори.

Наистина съставът на ВКС е направил справедливата уговорка, че не може от членовете на съществуващите висши органи на Адвокатурата да се очаква да не се кандидатират за втори мандат, след като това им право е предвидено в закона. Същевременно те обаче може да се кандидатират по начин, който не допуска да употребяват заеманите позиции за постигане на нередна привилегия в изборния процес. По този въпрос анализът на арбитрите не е стигнал до логичния си завършек.

Смут всява и размишлението по довода, свързан с Решението на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ)

по делото Николов срещу България от 2024 г. В това дело адвокат от Варненската колегия поставя въпроса за независимостта и безпристрастността на дисциплинарния съд.   Съставът на ВКС възторжено ни е запознал с прозрението, че делото по оспорването на изборите за висши органи на адвокатурата не е с дисциплинарен характер.  Следва да се отбележи, че доводът не бе направен с цел да бъде убеден съдебният състав в несъществуваща наистина прилика между изборите и дисциплинарните производства.

Доводът бе направен, за да се подчертае практиката на ЕСПЧ, че всеки арбитър, който решава спорове, е задължен да спазва принципите на независимост и безпристрастност, за да отговаря на изискването за „справедлив процес“.

Да поясним за аудиторията, че справедливият процес е понятие, което обхваща най-различни видове правни спорове, а не само дисциплинарни производства. В този смисъл откритието в решението на ВКС, че правният спор по законността на изборите не е спор по дисциплинарно поведение е непонятно.  Референцията към делото Николов бе направена, за да се напомни на ВКС, че изискването за „независимост и безпристрастност“ се отнася не само до държавния съд, но и до всеки арбитър, овластен от закона да решава правни спорове. Остава впечатлението, че това неочаквано размишление в мотивите на съдебното решение е предизвикано не от това, че върховните съдии не са разбрали практиката на Съда в Страсбург или не разбират пределите на изискванията за независимост и безпристрастност, а защото не са искали да обсъждат този въпрос относно Висшия адвокатски съвет, разглеждащ жалби.

Възможните причини за това са следните:

От една страна, Висшият адвокатски съвет при произнасянето по жалби на адвокат Петър Славов и адвокат Ана Велкова действително е заседавал в мнозинство, което вече е било избрано за делегати със същото решение, което е било обжалвано пред него.

Така той е изпаднал в положението да бъде „съдия на самия себе си“, което е несъвместимо с понятието за независимост и безпристрастност.  Същевременно разрешение на така получилия се казус в редакцията на действащия Закон за адвокатурата не е дадено.  Това би поставило състава на ВКС в трудна позиция, ако обяви, че ВАДС не е бил безпристрастен арбитър, тъй като не е съвсем ясно какъв изход ще се намери от тази апория. Подобни главоблъсканици нерядко мотивират съдиите да търсят по-лесния изход.

По-широк и притеснителен проблем в българското правораздаване е, че случаите, в които един съдия следва да си направи отвод от разглеждането на дадено дело, са недостатъчно ясни.  В процесуалните закони действително са обрисувани някои по-едри и очевидни хипотези, но широк спектър от случаи са удобно запокитени в графата „други“ основания. Законодателят безспорно не може да изброи всички възможни хипотези, но те биха могли да бъдат разглеждани и детайлизирани в съдебната практика. Вместо това в правораздавателната ни система се срещат както случаи, в които пристрастен съдия безпрепятствено се произнася по делото /вж. Решение на ЕСПЧ по делото Босев срещу България/, така и случаи, в които съдиите масово си правят отвод без видима причина, просто защото страна в процеса е достатъчно напориста и агресивна или делото е „горещ картоф“. Обичайният подход в практиката на ВКС по повод повдигнати въпроси за отводите е да се заяви безкритично, че всеки магистрат сам си преценява дали е безпристрастен.

По този начин самата правораздаваща власт се лишава от един важен механизъм да покаже публично капацитета си да гарантира независимо правосъдие.  Този заварен проблем изглежда се е отразил и в разтлеждането на един от най-чуввствителните въпроси по това дело, а именно –

нормално ли е ВАДС да съди в мнозинството си по въпрос, който пряко засяга същото това мнозинство.

Непонятната част от решението на ВКС за адвокатските избори намира своя апогей в края на текста, където се приема, че доводът за „платен вот“ чрез недължимо раздаване на суми за пътни и дневни е бил несвоевременно заявен.

Доколкото раздаването на подобни средства на делегатите от Софийската адвокатска колегия е ставало непрозрачно за останалите адвокати, включително жалбоподателите остава неизяснен въпросът,

как се е очаквало една неизвестна и непублична практика да бъде „своевременно“ разкрита от жалбоподателите.

Тук следва да се отбележи също, че съставът на ВКС е пропуснал да направи паралел между Изборния кодекс, в който изрично е записано, че в срока за жалба срещу решения по изборите следва да се изложат всички доводи, и Закона за адвокатурата, където такова изискване липсва. Анализ на нормативната уредба липсва, но пък е формиран

удобният, макар и необоснован извод за законов срок на излагане на довода за платен вот.

Независимо от изложените силни и слаби страни на постановеното съдебно решение, от него лъха оптимизъм.

Вижда се, че ВКС е приел сериозно и отговорно да изпълни законовото си задължение си да осъществи контрол на закноността на изборите в една система, която съгласно Конституцията е свободна и независима.

Независимостта от правилата обаче е произвол,

а произволът е баща на тиранията.

В този смисъл свободата без необходимата обложка от правила и гаранции за честност, почтеност и честно състезание е произвол, тоест не-свобода. Възприетите от съда широки граници на съдебния контрол върху законността на адвокатските избори, и готовността му да обсъди всеки един детайл, повдигнат в жалбите срещу изборите от 2025 г., е все пак начало, макар да не даде отговорите, които голяма част от гилдията очакваше.

Адвокатурата е свободна и независима, но не и от възложената й отговорност да осигурява практическа, а не илюзорна, защита на правата  и законните интереси на гражданите и юридическите лица и да бъде един от стълбовете на върховенството на правото и контрола върху управлението. Повдигнатият сериозен дебат за почтеността на изборите и бдителността на професионалната общност и гражданите няма да оставят нещата така, въпреки че е възможно да се наложи да бъдат изпити поредица горчиви чаши, преди Адвокатурата да постигне така необходимия й вътрешен мир и да заеме пълноценно водещата си роля в обществото.