Адв. Снежана Стефанова: Защо съдебният контрол над 72-часовото задържане е тест за правовата държава

Defakto.bg

  Анализ на парламентарния дебат 

На 20 май 2026 г. трибуната на Народното събрание се превърна в арена на ключов дебат за бъдещето на правовата държава в България. Обсъждането на първо четене на законопроекта за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), предвиждащ създаването на нов член 64а, очерта дълбоко и парадоксално разделение.

Проектът цели въвеждането на бърз и ефективен съдебен контрол върху постановленията на прокурора за задържане на лица за срок до 72 часа. Тази мярка до момента остава практически изолирана от незабавен съдебен преглед в рамките на нейното времетраене като практиката на съдилищата е разнородна.

Предлаганият законопроект предвижда ключова правозащитна реформа в досъдебната фаза на наказателния процес, като въвежда изцяло нов член 64а в Наказателно-процесуалния кодекс.  Основната цел на проекта е създаването на бърз, достъпен и ефективен механизъм

за съдебен контрол върху прокурорското постановление за задържане за срок до 72 часа.

Според новите текстове всяко задържано лице получава правото да обжалва законността на прокурорското постановление пред съответния първоинстанционен съд веднага след неговото връчване. Законодателят предвижда гъвкави възможности за подаване на жалбата, като тя може да се депозира както чрез наблюдаващия прокурор, така и директно пред съда.  За да се гарантира бързината на производството и да се избегне всякаква възможност за административно забавяне, законопроектът задължава прокурора да изпрати преписката на съда в рамките на изключително кратък,

точно фиксиран двучасов срок от момента на получаване на жалбата. 

Самият първоинстанционен съд е длъжен да разгледа постъпилата жалба в открито съдебно заседание незабавно след нейното получаване в съда. Производството се провежда при задължителното участие на прокурора, задържаното лице и неговия адвокат. Съдът се произнася по жалбата с определение, което се обявява на страните в самото заседание, подлежи на незабавно изпълнение и е окончателно, което означава, че не подлежи на последващ контрол пред по-горна инстанция. В заключителните разпоредби е разписано, че законът влиза в сила в едномесечен срок след обнародването му в Държавен вестник.

Необходимостта от тази законодателна инициатива

е продиктувана от системните дефицити

в българското наказателно правосъдие, констатирани нееднократно от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). В емблематични решения като „Канджов срещу България“ и „Марин Йосифов срещу България“ , съдът в Страсбург недвусмислено постанови, че липсата на достъпен и ефективен съдебен механизъм за оспорване на прокурорското задържане преди изтичането на неговия максимален срок съставлява нарушение на член 5, параграф 3 и 4 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС).   

Въпреки ясните международни ангажименти на държавата, дебатите по законопроекта предизвикват сериозни притеснения.

Първият аргумент, изтъкнат от представителите на новата власт срещу законопроекта, се основава на твърдението, че НПК по принцип не борави с часове и че въвеждането на часови срокове е чуждо на систематиката на кодекса. Това виждане демонстрира фундаментално непознаване на действащата нормативна уредба и естеството на процесуалната принуда.

Самият факт, че българският наказателен процес урежда правната фигура на „72-часовото задържане“ по член 64, алинея 2 от НПК, по безапелационен начин опровергава това тезата в изказването  на управляващите.  Законодателят съзнателно е избрал часовия интервал, а не календарните дни или денонощия, тъй като ограничаването на правото на свобода на личността

е най-тежката форма на държавна принуда в досъдебната фаза

и всяка минута неправомерен престой в ареста нанася неотстраними вреди върху интегритета на индивида.

Нещо повече, НПК и свързаното с него законодателство съдържат редица хипотези, при които времето се изчислява и контролира именно в часове, за да се гарантира прецизност и да се избегне административен произвол:

• Задържането на лице от полицейски органи съгласно чл. 72, ал. 1 от ЗМВР е ограничено до точно 24 часа, като пропускането на този срок задължава органите незабавно да освободят лицето или да го предадат на прокурор.
• Прокурорското задържане за явяване пред съда по чл. 64, ал. 2 от НПК е с прецизно фиксиран максимален срок от 72 часа, след изтичането на който прокурорът е длъжен да внесе искане за постоянна мярка или да освободи лицето.
• Одобряването на протокол за претърсване и изземване при неотложност по чл. 161, ал. 2 от НПК изисква акт на съдия в рамките на 24 часа от извършването му, а пропускането на този срок води до пълна недействителност на събраните доказателства.

Изпращането на жалбата от прокурора до съда съгласно новата проекторазпоредба на чл. 64а, ал. 1 от НПК предвижда бърз 2-часов срок, чието неспазване поражда дисциплинарна отговорност за прокурора и осигурява пряк достъп на защитата до съдебния контрол.

Часовите срокове са крайъгълен камък в правозащитната архитектура на наказателния процес. Те служат като обективен ограничител на държавната репресия и всяко твърдение, че кодексът не трябва да борави с часове може да доведе до безконтролно и неформално удължаване на престоя на гражданите под стража.

Законопроектът на опозицията предлага изключително прецизно решение: „Прокурорът е длъжен да изпрати преписката на съда в срок до 2 часа от получаване на жалбата“.

Този двучасов срок е ясен, обективно измерим и не оставя място за умишлено или небрежно забавяне от страна на обвинението.  За сравнение, използването на бланкетни понятия като „незабавно“ в миналото доказа своя провал — пример за това е т. нар. „незабавно производство“, което бе премахнато от НПК, тъй като съдебната практика показа, че се използва изключително рядко и не постига целите си именно поради концептуална неяснота и организационна тромавост. Разписването на точен часов лимит (2 часа) е единствената реална гаранция срещу административен произвол.

Второто притеснение на някои депутати  е свързано с логистичното и кадрово обезпечаване на съдилищата през почивните дни. Твърди се, че липсата на работещи съдебни състави в събота и неделя прави практически невъзможно разглеждането на жалби срещу 72-часовото задържане. Този аргумент изцяло пренебрегва реалното състояние и организация на съдебната система в България.

Всички първоинстанционни съдилища в страната поддържат

непрекъснат режим на работа чрез утвърдени графици за дежурства на съдии.

Институцията на „дежурния съдия“ е създадена именно за да осигури незабавен съдебен контрол в ситуации, които не търпят отлагане. Ярък пример за това са производствата по член 161, алинея 2 от НПК за одобряване на претърсване и изземване при неотложност, които се разглеждат денонощно, включително в събота и неделя, тъй като законът изисква произнасяне в рамките на 24 часа.

Освен това, по-голямата част от исканията на прокуратурата за вземане на постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“ по член 64 от НПК се разглеждат именно от дежурни състави в почивните дни, тъй като тогава изтичат първоначалните 72 часа от прокурорското задържане. Следователно съдилищата разполагат с пълната организационна готовност, зали, съдебни секретари и дежурни съдии през уикенда. Няма никаква пречка дежурните съдии в събота и неделя да разглеждат жалби срещу 72-часово задържане, тъй като законността на това задържане трябва да се прецени, докато то продължава.   

От съществено значение е да се подчертае изискването на член 5, параграф 4 от ЕКПЧОС: съдебният контрол върху законността на задържането трябва да бъде осъществен,

докато самото задържане продължава,

за да може съдът реално да разпореди освобождаването на лицето при липса на основания. Към настоящия момент в България съществува правна несигурност в това отношение — някои съдилища, позовавайки се на примата на ЕКПЧОС, приемат за разглеждане жалби срещу 72-часовото задържане, докато други отказват дори да образуват производства, изчаквайки изтичането на срока или внасянето на искане за постоянна мярка. Въвеждането на дежурства по член 64а ще уеднакви практиката и ще гарантира, че законността на прокурорското постановление ще бъде проверена своевременно, без почивните дни да служат като оправдание за дерогация на основни човешки права.

Най-острото възражение на някои народни представители е насочено срещу обхвата на съдебния контрол по жалбата срещу 72-часовото задържане. Те твърдят, че съдът не трябва да изследва обоснованото предположение за извършване на престъплението и опасностите от укриване или извършване на ново престъпление, тъй като тези въпроси са относими само към постоянната мярка „задържане под стража“, а произнасянето по тях в ранен етап би довело до предубеденост на съда.

Този аргумент противоречи на основните принципи на европейското правозащитно право. Съгласно член 5, параграф 1, буква „c“ и параграф 4 от ЕКПЧОС, за да бъде законно едно задържане, на каквото и да е основание, съдът е длъжен да извърши ефективен, а не формален контрол. Този контрол задължително включва преценка на следните елементи:

• Наличие на обосновано подозрение (reasonable suspicion) за извършено престъпление въз основа на конкретни факти и доказателства ;
• Реална опасност от укриване или извършване на други престъпления ;
• Пропорционалност на наложената мярка спрямо легитимните цели на процеса.

Всяко ограничаване на съдебния преглед само до формална проверка на компетентността на прокурора или спазването на външната процедура изпразва правото на свобода от съдържание.

Именно това бе констатирано по делото „Марин Йосифов срещу България“. В този случай жалбоподателят е задържан за 24 часа от полицията, след което му е наложено 72-часово прокурорско задържане. Още на 26-ия час от първоначалното задържане прокуратурата е разполагала с цялата информация, въз основа на която по-късно го освобождава под гаранция, без изобщо да иска постоянна мярка от съда. Липсата на съдебен механизъм, пред който Йосифов да оспори необходимостта от продължаващото му задържане между 26-ия и 72-рия час, бе квалифицирана от ЕСПЧ като грубо нарушение на правото на своевременен съдебен преглед. Това доказва, че съдът по член 64а трябва да има правомощието да изследва съществото на обвинението и пропорционалността на мярката веднага, а не формално да изчаква края на 72-часовия срок.

Опасенията от съдебна предубеденост при произнасяне по обоснованото предположение отдавна са разсеяни от българския законодател.

В съдебната фаза на процеса въпросът за изменение на мярката за неотклонение се урежда от член 270 от НПК. Исторически съществуваше забрана съдът, разглеждащ делото по същество, да се произнася по обоснованото предположение при проверка на мярката, с мотив да не се допусне неговата предубеденост по отношение на вината. След поредица осъдителни решения от

Страсбург, законодателят изрично измени член 270, алинея 2 от НПК, като вмени в задължение на съда да се произнася по обоснованото предположение като основание за продължаване на най-тежката мярка за неотклонение в съдебната фаза.

Тези две преценки имат напълно различен предмет и доказателствен праг:

Преценката за мярката изследва дали събраните към момента доказателства са достатъчни, за да събудят у обективния наблюдател обосновано подозрение, че лицето може да е извършило деянието. Преценката по съществото на обвинението изисква доказване на вината по несъмнен начин.

Следователно, ако съдът по същество може безпроблемно и без риск от отвод по член 29, алинея 2 от НПК да анализира обоснованото предположение едновременно с разглеждането на делото по същество, то дежурният първоинстанционен съдия в досъдебната фаза има още по-малко основания за притеснения от предубеденост, тъй като неговата роля се изчерпва с произнасянето по конкретната жалба срещу постановлението за 72-часово задържане.

Петият аргумент, който се изтъкна като притеснение пред въвеждането на новия член 64а от НПК, е свързан с опасението от появата на „противоречиви съдебни актове“. Някои народни представители изразяват притеснение, че ако се допусне самостоятелно обжалване на прокурорското задържане до 72 часа, може да се стигне до ситуация, в която дежурният съдия отменя това задържане като незаконно или непропорционално, а впоследствие същият или друг съдебен състав взема постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“. Твърди се, че това би създало правен абсурд и несигурност.
Този довод обаче отново разкрива фундаментално неразбиране на съществените различия в правната природа, целите и предпоставките на двете мерки за процесуална принуда.
Задържането до 72 часа по член 64, алинея 2 от НПК

няма характер на самостоятелна мярка за неотклонение.

Неговата единствена, изрично регламентирана от закона цел е „довеждането на обвиняемия пред съда“. То представлява чисто обезпечително средство, което трябва да се прилага само при реална и непосредствена необходимост — например когато има конкретен риск лицето да се укрие точно в рамките на тези часове или когато отказва доброволно да се яви пред органа на правосъдието. Законността на това първоначално задържане не може да се оправдава с нуждата на прокуратурата да събира нови доказателства в подкрепа на бъдещото си искане за постоянен арест.
От друга страна, вземането на постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“ по член 63 и член 64, алинея 1 от НПК преследва много по-широки, дългосрочни превантивни цели — да се попречи на обвиняемия да се укрие, да извърши престъпление или да осуети разкриването на обективната истина в хода на цялото наказателно производство. При него съдът прави цялостна, задълбочена преценка на събрания доказателствен материал, степента на обществена опасност на деянието и дългосрочната пропорционалност на ограничаването на свободата.
Именно поради тези драстични разлики в обхвата и целта е напълно естествено, нормално и юридически издържано двата съдебни акта да имат различен изход. Напълно възможно е съдът да приеме, че задържането на едно лице за 72 часа в ареста е било абсолютно непропорционално и ненужно за осигуряване на явяването му пред съда.

Това се отнася за случаите, в които става дума за личност с известен адрес, без криминално минало, която съдейства на разследването и би се явила в съдебната зала с обикновена призовка. В този случай дежурният съдия по новия член 64а има пълното право да обяви прокурорското постановление за незаконно и да освободи лицето. Това по никакъв начин не пречи на съда по-късно, след като се запознае с цялото дело и оцени дългосрочните рискове, да реши дали да наложи постоянна мярка за неотклонение — независимо дали тя ще бъде най-тежката, по-лека като домашен арест или парична гаранция, или изобщо няма да бъде взета такава.
Тази теза се подкрепя безрезервно и от стандартите на Европейския съд по правата на човека. В решението по делото „Марин Йосифов срещу България“ съдът в Страсбург изрично подчерта, че лишаването от свобода по разпореждане на прокурор и последващото производство пред съда са два отделни етапа, всеки от които изисква самостоятелна преценка за законосъобразност и пропорционалност. Фактът, че едно лице в крайна сметка може да бъде поставено под постоянен арест от съда, не санира със задна дата дните, прекарани в килията по произволно или необосновано прокурорско постановление. Всеки отделен период на лишаване от свобода трябва да почива на свои собствени, конкретни и актуални основания.
Следователно, възможността за съществуването на две различни съдебни определения не е дефект на системата, а нейно най-голямо достойнство. Тя доказва, че съдебният контрол е реален и съдържателен, а не просто формален печат върху актовете на прокуратурата. Вместо да създава правен хаос, този дуализъм гарантира, че държавната принуда ще се прилага само тогава, когато е наистина необходима, и в обема, който съответства на стандартите на едно демократично общество.

Протеклият в Народното събрание дебат по първото четене на законопроекта разкрива по-скоро консервативен подход и известни колебания от страна на народните представители. Макар и формация с подчертан реформаторски профил, нейните представители заложиха на аргументи, които отразяват традиционните опасения за административна и кадрова претовареност на съдилищата, вместо да припознаят правозащитния смисъл на предлаганата промяна. Подобна предпазливост обаче рискува да забави преодоляването на системните дефицити, констатирани от Европейския съд по правата на човека или да превърне механизма в неефективен.

Анализът на международните стандарти и натрупаната съдебна практика

налага няколко ключови извода в подкрепа на реформата.

На първо място, приемането на новия член 64а от Наказателно-процесуалния кодекс се явява важна законодателна стъпка, тъй като това е  начин да се преустановят системните нарушения на правото на свобода и да се ограничи броят на осъдителните решения срещу страната ни в Страсбург. За да бъде тази реформа наистина ефективна, съдебният контрол не бива да се ограничава до формален преглед, а дежурните съдии трябва да извършват съдържателна проверка на обоснованото предположение и пропорционалността на задържането

В крайна сметка, реформата по член 64а от НПК представлява истински лакмус за зрелостта на българския законодател и готовността му да постави защитата на основните права над организационните съображения. Тя ще даде ясен знак, че България се стреми да уеднакви съдебната си практика с европейските правозащитни стандарти, превръщайки правото на свобода от конституционна декларация в реално гарантирана и защитена от независимия съд ценност.