Върховен съдебен надзор, if you can keep it*

Defakto.bg

 

Васил Крумов Петров

 

1. Сравнителноправният метод за dummies

Често този, който иска да обоснове даден тълкувателен резултат, за да угоди да своите цели, прибягва до сравнителноправния метод по един доста непочтен начин. Казва: „Вижте, по същия начин е уредено в Германия, Франция, Англия…“ Тук спирка няма – ако трябва, ще се позове и на законодателството на Тонга или на Вануату. Освен непочтеници обаче има и хора, които  ползват зле сравнителноправния метод поради незнание или неопитност. Пример за това са скорошните опити за обосноваване на конституционната допустимост на отречен достъп до касационно обжалване у нас с позоваване на чужд законодателен опит или на съдебни решения на наднационални юрисдикции. Имам предвид конкретно висящото конст.д. № 5/2026 г.

Дава се пример (правно мнение на проф. д-р О. Стамболиев) с Швейцария, с Австрия и с Германия, в чийто законодателства има поначало, но с изключения, касационни прагове по дела с предявени парично оценими искове. Посочва се, че „в сравнителноправен аспект, следва да бъде обърнато внимание, че поставянето на материален критерии за допускане касационен контрол не е необичайно.“ (пак там).

Допълнително (правно мнение на проф. д-р А. Мингова) се дава за пример и Испания, където касация е винаги допустима при спорове с цена над 600 000 евро, а за спорове под този размер – след селекция (всеки средно интелигентен юрист обаче ще забележи, че Мингова не дава пример за касационни прагове, под които касация никога не е допустима).

Убеждават ни (правно мнение на ВКС и правно мнение на Съюза на съдиите в България), че ЕСПЧ по делото  Zubac v. Croatia, жалба № 40160/12, 5.04.2018 г., е приел, че прилагането на законово установен стойностен праг (ratione valoris) за достъп до върховния съд представлява легитимно и разумно процесуално изискване, което съответства на самата същност на функцията на върховната юрисдикция — да разглежда единствено дела с необходимата значимост. Забравя се обаче, че подобни касационни прагове може да минат „цедката“ на ЕКПЧ за общоевропейски минимален стандарт за защита на правата, но според чл. 53 ЕКПЧ Конвенцията не може да се тълкува като ограничаваща или накърняваща права или основни свободи на човека, гарантирани в законите на страните членки или в който и да е международен договор, по който тя е страна – ЕКПЧ е минимум, а не максимум на защита на правата на човека.

В действителност, ако ще ползваме сравнителноправния метод за да узнаем значението на дадена наша норма или правени институт у нас, трябва да търсим релевантната уредба на същия въпрос в други държави, особено тези, от които знаем или подозираме, че нашата норма или институт е реципирана.

 

2. Не им гледай ГПК, а им виж Конституцията

Въпросът по конст.д. № 5/2026 г. е за конституционната допустимост на ограничаването на достъпа до касационния съд. В този смисъл не е важно как законодателят в чужбина урежда достъпа до касация, а как тамошният конституционен законодател регламентира подсъдността на съда от последна инстанция и възможните хипотези, при които достъпът до него е изключен.

Ако си направим труда да поровим в интернет търсачките или да попитаме изкуствения интелект, ще установим, че, да – в Швейцария, Австрия, Германия, Хърватия и другаде, редица граждански дела са изключени от подсъдността на касационния/ревизионния съд, но това е защото тамошните конституции допускат това изрично или мълчаливо. Давам примери.

Чл. 191 от швейцарската федерална конституция предвижда (ал. 1), че достъпът до Федералния върховен съд е гарантиран от закона, но в следващите три алинеи са дадени изключения, които развързват ръцете на законодателя да „разтовари“ федералния върховен съд от работа: (2) За спорове, които не се отнасят до правен въпрос от основно значение, законът може да предвиди прагово изискване за сумата по спора. (3) Законът може да изключи достъпа до Федералния върховен съд по отношение на конкретни въпроси. (4) Законът може да предвиди опростена процедура за обжалвания, които са явно необосновани.

Вижда се, че швейцарският конституционен текст е коренно различен от българския и при това положение да се дава за пример швейцарската законодателна практика е или непочтено, или невежо.

Чл. 95, парагр. 1 от Основния закон на Германия предвижда не един или два, а 5 върховни съдилища, но без да разграничава подсъдността и надзорната компетентност на всеки един от тях, нито пък да предвижда задължителен достъп до обжалване пред върховен съд по всички дела. Свободата тук на германския законодател е доста голяма. Уредбата обаче на огромната по територия и федерална по форма на управление германска държава е несъмнено различна от уредбата у нас.

Според чл. 92 от австрийската конституция „Последна инстанция по граждански и наказателни дела е Върховният съд“. Толкоз. Никаква уредба на подсъдност и надзорна компетентност, нито уредено конституционно право на достъп до съда от последна инстанция.

Според първата алинея на чл. 116 от Конституцията на Хърватия „Върховният съд на Република Хърватия, като най-висш съд, осигурява еднообразното прилагане на законите и равенството на всички пред закона.“ Изискване обаче всяко дело да достига до обжалване до върховния съд тук не е предвидено, нито – както у нас – правомощие на върховния съд да упражнява надзор върху всички съдилища (чл. 124 от нашата Конституция от 1991 г.).

Особено любопитно е да отправим сравнителноправен поглед към нашата съседна Румъния, поради общия ни исторически и правен опит. Чл. 126 от румънската конституция постановява в своите 4 алинеи, че

(1) Правосъдието се осъществява от Върховния касационен съд и другите съдилища, създадени със закон.

(2) Подсъдността на съдилищата и редът на съдопроизводството се определят единствено със закон.

(3) Върховният касационен съд осигурява еднакво тълкуване и прилагане на закона от другите съдилища според своята компетентност.

(4) Съставът на Върховния касационен съд и правилата за неговото функциониране се установяват в органичен закон.

От първата, втората и четвъртата алинея е видно, че конституционния законодател в Румъния е дал доста широка свобода на обикновения законодател

– да определя подсъдността на съдилищата, вкл. и на ВКС, състава на последния, съдопроизводството му, превилата за функционирането му. Вярно е, че румънският ВКС има прерогатив да „осигурява еднакво тълкуване и прилагане на закона от другите съдилища“ – но! – „според своята компетентност“, а тя може в известни рамки да бъде ограничавана от обикновения законодател. Последният може по определени по-малозначителни спорове да изключи достъпа до касация. Румънската конституция не предоставя на румънския ВКС „върховният съдебен надзор“, нито предвижда компетентност той да се упражнява върху дейността на „всички съдилища“ (чл. 125 от нашата Конституция от 1991 г.).

 

3. Подарък от товарищ Сталин

Първата наша конституция, говореща за върховен съдебен надзор, е Димитровската конституция от 1947 г. Според чл. 61 от последната „Върховният съдебен надзор над съдилищата от всички видове и степени се осъществява от Върховния съд на Народната Република, членовете на който се избират от Народното събрание за срок от пет години.“

Върховен съдебен надзор (както правилно сочи Сталев, Ж. Функциите на Върховния съд. – Юридическа мисъл, 1948, № 1-2, с. 83) е съдебна дейност, правораздаване по конкретно дело. Всяко друго тълкуване би означавало, че конституционният законодател е допуснал тавтология, като е посочил, че надзорът на Върховния съд над друг долустоящ съд е съдебен. Такъв надзор няма как от субективно/субектно отношение да не е съдебен. Конституцията обаче използва думата „съдебен“, за да подчертае, че надзорът и по предмета си е такъв – контрол над съдебната дейност по конкретни спорове. Именно затова (Сталев, Ж. Цит. място) и чл. 28, ал. 2 от Закона за народните съдилища от 1948 г. посочва, че „този надзор [върховният съдебен надзор, бел. моя, В. П.] се осъществява по пътя на разглеждане жалби и протести срещу постановените от по-долните съдилища присъди и решения, както и чрез разглеждане предложенията на Главния прокурор на Народната република и на председателя на Върховния съд за преглед на влезли в законна сила съдебни актове на съдилищата“.

Видно е, че върховният съдебен надзор се изразява в контролна дейност по конкретни спорове, не в издаването на тълкувателни решения с принципно значение. Следователно обстоятелството, че ВКС може да постановява тълкувателни актове и по спорове, които не стигат по реда на обжалването до него, не може да бъде само по себе си аргумент за ограничаване на достъпа до касация по отделни категории дела. Тълкувателната практика не е върховен съдебен надзор. Точно затова в Закона за народните съдилища от 1948 г. тълкувателната дейност на Върховния съд е уредена в ал. 3 и ал. 4 на чл. 28, а върховният съдебен надзор – в първите две алинеи на разпоредбата.

Върховният съдебен надзор се упражнява от Върховния съд на НРБ по реда на редовното обжалване – но само срещу първоинстанционни решения на окръжните съдилища (при съществувалата след 1948 г. и до 1997 г. у нас двуинстанционна система на разглеждане на гражданските дела). Основно обаче Върховният съд упражнява върховен съдебен надзор чрез прегледа по реда на надзора над влезли в сила съдебни решения.

Прегледът по реда на надзора е оригинален институт на социалистическия граждански процес, възникнал в СССР и възприет и в останалите социалистически страни, за извънреден извънинстанционен контрол на Върховния съд върху влезли в сила съдебни решения. Нещо повече, от чл. 38 от ЗУС 1952 г. следва, че Върховният съд упражнява преглед по реда на надзора и върху влезли в сила решения на особени юрисдикции, ако за последните не е предвиден друг ред за отмяна.

Последното допълнение на ЗУС 1952 спрямо Конституцията от 1947 г. – добавянето и на надзор над особените юрисдикции – не бива да изненадва. Първообразът на чл. 61 от Димитровската конституция от 1947 г. е чл. 104 от Сталинската конституция на СССР от 1936 г., според която „Върховният съд на СССР е върховният съдебен орган. На Върховния съд на СССР се възлага надзор върху съдебната дейност на съдебните органи на СССР, както и на съдебните органи на съюзните републики в пределите, установени от закона.“.

И тук върховният съдебен надзор на Върховния съд е посочен като контролна дейност над долустоящи съдилища, но и в законодателството на СССР е била предвидена възможност за контрол на влезли в сила решения на особени юрисдикции чрез преглед по реда на надзора.

Същественото при прегледа по реда на надзора, като главна проява на върховния съдебен надзор на Върховния съд (Сталев, Ж. БГПП. С., 1966, с. 413), е, че предмет на проверка са всички влезли в сила съдебни актове и правораздавателни актове на особени юрисдикции, за които не е предвиден друг ред за отмяна – без парични прагове за преглед, без предметни ограничения.

Сега у нас преглед по реда на надзора не е уреден, като е заменен с касационно обжалване, но правомощието за „върховен съдебен надзор“ продължава да стои в Конституцията. If we can keep it.

* “If you can keep it” („Ако можете да го опазите“) – Пълният цитат е „Република, ако можете да я опазите.“ Отговорът на Бенджамин Франклин на въпрос на дама, която го питала какво държавно устройство са учредили делегатите на Филаделфийския конгрес, съставили Конституцията на САЩ.