Институционалната и морална деградация на съдебната власт през последните години, еманирала в специализираното правосъдие, ръководено от Г. Ушев, и в криминализирането на прокуратурата, ръководена от Гешев и Сарафов, постави ребром въпросите: Може ли системата да оцелее, да бъде санирана и да върне вярата на хората в Закона, без да бъде изчистена от бандитите?Може ли храмът на Темида да бъде граден върху гнили темели, без да изгоним търгашите от него? Самоналагащите се отговори на тези въпроси срещат неочаквана съпротива дори от авторитети в съсловието, възприемани като реформатори и критици на системата.  Причините за този привиден парадокс и дефинирането на проблемите налагат припомняне на генезиса и етапите на деструктивните процеси, довели до сегашната разруха.

Какво се случи?

Конституцията от 1991 г. ни поднесе на тепсия независимостта на магистратите като щит за почтеността им и гаранция за правосъдие. Понеже не бяхме извоювали и изстрадали тази независимост, не бяхме и готови за нея. Калени в идеологически огнища на социализма, не разбирахме защо съдебната власт трябва да е обособена от другите чаркове на държавната машинария. „Конституционалисти“, които и сега ни наставляват, тогава втълпяваха, че Прокуратурата е железният юмрук на Партията – държава, а съдът и адвокатите нейни подгласници. Правата на човека и свободата на словото бяха идеологическа диверсия.

През драматичния преход към демокрация метаморфозата на тоталитарната държава в правова в решаваща степен зависеше от съдебната власт.

Немислимо беше тази историческа трансформация да бъде извършена от нейни идеологически врагове – партийни кадри, някои внедрени в системата от мракобесни служби на комунистическите режими в България и в бившия СССР.  За съжаление, проветряването на съдебната власт от непригодни за новото ѝ социално предназначение кадри, като исторически обусловена цел, беше профанизирано.

Размиха се фокусът и критериите на самодейно проведената „лустрация“. Лични вражди и непотизъм замъглиха принципните решения. Професионалисти и смислени магистрати, които биха могли да бъдат полезни за системата, напуснаха доброволно или бяха освободени без убедителни аргументи. Чрез връзки и рушвети, конформисти оцеляха, спонтанно се деполитизираха и станаха несменяеми. Зависимостите им от старата власт, която ги беше отгледала, и от новата, която ги беше „помилвала“, станаха бомби с часовников механизъм, заложени в основите на обновената система.

Плахият опит за лустрация в съдебната власт и в научните среди от началото на 90-те години на XX век беше доубит от Конституционния съд, в който и тогава здравите сили доминираха над здравия разум. Непохватността и непоследователността на тези палиативни мерки бяха пропагандно злоупотребени.

Тогава се роди мантрата, че магистратската независимост трябва да бъде пазена от политиците, която циклим вече 30 години. Тя е много удобна с измамната си простота, противопоставяща магистрати на политици и с примамливия образ на независимостта като съсловна даденост и привилегия.

Липсата на демократична правна култура, съчетана с изкушението от регалите на властта, наложи съсловния възглед за независимостта като необвързаност от закон, морал и приличие, защитена с несменяемост и с функционален имунитет. Съдиите и прокурорите скъсаха живителната си връзка с обществото, с неговия интерес и дневен ред. Обществената критика беше отбивана с мълчание и с тъпото клише, че магистратите „говорят“ с решенията си. Често тези решения бяха неразбираеми за хората, а и за здравия разум. Капсулирането и липсата на обществен коректив ускориха институционалното израждане, особено в най-затворената система на прокуратурата.

Докато със зъби и нокти бранехме непорочната магистратска независимост, оправни съдии и прокурори овладяваха и приватизираха съдебната власт. Пред очите на мълчаливото мнозинство „почтени“ магистрати, те осребриха независимостта им, разпродавайки я на политици и престъпници. Симбиозата между тях роди разрушителна синергия.

Баналната корупция на бели якички от периода на Цацаров, запомнена главно с аферите Костинброд и КТБ, беше пометена от гангстери като Гешев и Сарафов. Техни посредници – Мартин Нотариуса и Пепи Еврото заплашваха и изнудваха съдии, заграбваха бизнеси. Бандити в тоги, с фиктивни процесуални действия почти убиха Явор Златанов и отмъкнаха семейните му ценности. Политически насъскани прокурори нахлуха в Президентството, арестуваха кмета на Варна, отнеха ДПС от Доган …

Тази картина, която пести тъмни краски, има ясна диагноза – мафиотизация на цели звена от съдебната власт, дефинитивна в прокуратурата.

Този факт е установен научно в криминологично изследване на корупционните престъпления, изготвено от екип на Министерството на правосъдието, ръководен от доц. д-р Ива Пушкарова. Според него, институционалната деградация в управлението на прокуратурата качествено е надскочила явлението корупция. Вече не само публицистично, но и научно, адекватното определение е „мафия“. Тя е там, където публични институции обслужват недържавни властови центрове.

Тогава средствата за борба с корупцията са безсилни и дори укрепват мафиотските връзки, а завладяната прокуратура използва разследването на престъпления за процесуално „изпиране“ на „семейството“ (по Н. Зартова) и за терор на опонентите му.

Абортираните промени

„Прогресивна България“ победи категорично и заради обещаните от Радев бързи промени в съдебната власт и разследване на бандите около Пепи Еврото и Нотариуса. Според изследване на „Маркет линкс“ от 16-27 май 2026 г., 3/4 от българите определят промените в съдебната система като основна тема за обществото ни.

Въпреки това, действията на новата власт изглеждат имитационни. Ефективната промяна изисква министър на правосъдието с изявен реформаторски профил.

Радев назначи на този пост непознат човек, израснал кариерно в сенчестите подмоли на ретроградни органи като КПКОНПИ и ВСС, без публично изразено мнение за реформата. Въпреки неотложността на очакваните промени, министър Найденов услужливо подкрепи исканото от компрометирания ВСС удължаване на срока за становище по проекта за изменение на ЗСВ, точно когато съпартийците му съкратиха времето на депутатите за запознаване със законопроектите. Той декларира, че промените ще бъдат съгласувани със съсловните организации, въпреки че те неизменно оказват ожесточена съпротива срещу всяка промяна, която се бие със съсловния комфорт и привилегии.

Джентълменски Найденов не призова Сарафов да се оттегли, а обеща да го поздрави, ако направи това. Ако министърът иска да промени нещо, трябва да послуша Оскар Уайлд, според когото истинският джентълмен знае точно кога да престане да е джентълмен. Вместо за бърза и радикална промяна, хората на Радев вече говорят за бавни стратегически промени – избор на нов ВСС, нов Инспекторат, нов главен прокурор … Резултатите от тези избори, ако не бъдат рутинно опорочени, подобно на „светлото комунистическо бъдеще“, ще видим след години.

Съпротивата на „просветеното“ семейство

Компромисът и неспазването на предизборните обещания попариха надеждите за преучредяване и дори за обозримо проветряване на съсловието от криминалните типове. Моралното отстъпление на новата власт от предизборните ѝ обещания беше подкрепено от авторитетни съдии, които често критикуват системата, но не искат пороците ѝ да бъдат изобличени публично. Сякаш собственият им авторитет и кариера биха били обезценени от осветяването на негодниците в нея.

Вместо за разтърсващо пречистване на съсловието, те заговориха за „просветени промени“ и избягване на реваншизма. Желанието на обществото и на много юристи за истинска промяна бе профанизирано и представено от тях като безпросветен екстремизъм. Предложенията за лустрация и частичен реподбор бяха окарикатурени и превърнати в плашила за „хилядите честни магистрати“. Стъписващо е ерудирани юристи да твърдят, че наличните дисциплинарни процедури могат да изгонят негодниците от системата, макар че най-бруталните случаи на П. Еврото и Нотариуса са погасени по давност.

Така, освен мафиотското „семейство“, управляващо прокуратурата, надеждата за промяна се сблъска и с друг вътрешен противник – „просветеното семейство“, което вижда реформата само като „умерен прогрес в рамките на закона“.

Защо конформизмът на естествените авторитети е най-вреден?

Доскоро считах, че както пасивността на просветените елити е дала шанс на нацизма в Германия, така и „неутралитетът“ на авторитетни съдии и прокурори е способствал за мафиотизирането на съсловието.

Не може да се криеш зад липсата на годни доказателства, когато очевидно никой не търси такива, за да не стигне до себе си.

Освен към Хитлер, уместна е и друга историческа препратка, укрепила властта на злодей. В началото на 30-те години на XX век за кореспондент на „Ню Йорк Таймс“ в Москва е пратен Уолтър Дюранти – британски публицист -институция в професията, талантливо и критично журналистическо перо. Разбира се той незабавно е „прихванат“ от тайните служби на Сталин, които му осигуряват лукс и привилегии. По същото време в Украйна властите насилствено изземват продоволствените запаси на селяните, които отказват доброволно да предадат имотите си и да влязат в колхозите. Тази „политика“ убива с глад няколко милиона украинци, руснаци, казаци…

Дюранти критикува СССР, но мълчи за гладомора. Когато друг, не толкова изявен британец – Гарет Джоунс, прави разтърсващи автентични репортажи за хиляди жертви на гладомора, Дюранти го критикува, че преувеличава и че не излага гледната точка на съветските власти И той, вместо да признае очевидното, чака от официалните органи надлежно установени факти. Точно защото не спира контролирано да критикува съветската власт, той става непробиваем информационен параван за най-жестокото ѝ злодеяние. През 1932 г. Дюранти получава „Пулицър“ за московските си репортажи.

Защо е важен Нюрнбергският процес?

За да приключим с историческите аналогии, престъпниците с тоги нямат нужда от Народен съд, нито като мащаб, нито като процедура. Обществото ни обаче има нужда от Нюрнбергски процес, за да получат техните жертви поне морален реванш. Специалният трибунал в Нюрнберг съди само 21 души. Сред тях обаче са емблеми на нацизма – Гьоринг, Борман и Хес.

Признаването им за виновни в престъпления срещу човечеството е най-важно като символ, че цивилизацията, правото и справедливостта имат смисъл и сила, която може да ги защити.