DeFakto.bg DeFakto.bg
Според казаното от Татяна Дончева в БНР най-грубото лобиране във Висшия съдебен съвет се извършвало през НПО-та, където никой не носел отговорност за нищо.
Бих попитал г-жа Дончева за малко повече конкретика – кой точно член от кой точно състав на ВСС е „излобиран“ през кое точно лошо НПО?
Три примера дали може да посочи? Един поне, ако три биха били много.
Досегашният изборен процес за членове на ВСС от парламентарната квота никога не е включвал никакво външно участие – след формалното откриване на процедурата кандидатите 1) се номинират от партиите, 2) оценяват се от партиите и 3) се гласуват от партиите.
Отговорността винаги е била ясна, защото винаги е било ясно коя партия за кого е гласувала.
И какво от това? Подобен процес никога не е помагал да се разбере например как партията Х е решила да номинира кандидата Y – в какъв формат е провела консултации, кой й е предложил конкретната кандидатура, как е решено тя да бъде издигната. Нищо от целия този процес никога не е било публично.
И особено когато кандидатите са без никаква обществена известност – хората, в т.ч. и тези в партиите, просто не би трябвало да ги познават и няма откъде, защото обикновено са магистрати, които би трябвало да са деполитизирани (със сигурност в смисъла на департизирани), подобно директно рекрутиране от партиите е изначално проблематично.
Затова обикновено в подобни процедури, които завършват с политически избор, поне на един от предходните етапи на процеса – на номинации или оценяване, се включва неполитически експертен елемент.
Ето например как се назначават европейските прокурори – независим експертен панел по подбора оценява представените от държавите-членки трима кандидати, но назначаването на избрания се прави от Съвета на ЕС, който е политически орган и за този избор си носи политическата отговорност.
Идеята на участието на независими експерти в избора за такива важни позиции в правосъдието не е в това политическият орган да се скрие зад тях или през тях да се прокарват неясно как някакви кандидатури, а точно обратното – да повишат прозрачността и доверието в процеса, защото дават някакви гаранции и за професионална оценка на кандидатите, а не само политическа.
Това са основни положения, настояването, че понеже партиите трябва да носят политическа отговорност за избора, цялата процедура трябва да е монополизирана от тях, е несъстоятелно.
Иначе, повече от ясно е, че никаква формално разписана процедура никога не може да гарантира нищо в една изначално опорочена публична среда, която не може да не засегне и другите обществени организации, не само партиите.
Но ако ще дойде някога промяна, тя ще се случи през налагането на добрите стандарти, а не през непрекъснотото повтаряне на едно и също, от което ще чакаме различен резултат.
