DeFakto.bg DeFakto.bg
Във Върховния касационен съд (ВКС) с разпореждане на председателя на е образувано Тълкувателно дело № 4/2026 г. за приемане от Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на ВКС на тълкувателно решение , съобщи съдът. Искането бе отправено от Андрей Янкулов, като служебен министър на правосъдието, а по темата работи заместника му Андрей Георгиев, който сега е съдия в СРС.
Галина Захарова е определила комисия от състава на съдиите в Гражданска и Търговска колегии за изготвяне на проект за тълкувателно решение в състав: докладчици – съдиите Бонка Йонкова (ТК) и Хрипсиме Мъгърдичян (ГК).
Въпросът по дело е: „Предвижда ли разпоредбата на чл. 391, ал. 1 ГПК презумпция за обезпечителна нужда при предявен иск за парична сума, или съдът е длъжен във всеки отделен случай да извършва конкретна и индивидуализирана преценка за наличието на опасност от затрудняване или невъзможност за изпълнение, и при какви критерии – например при съобразяване основанието на иска, вероятната му основателност и съразмерността на исканата обезпечителна мярка с оглед засягането на правната сфера на ответника?“.
Тълкувателното дело е образувано след постъпило искане от министъра на правосъдието за приемане на тълкувателно решение по въпроса. В него се сочи, че по повод работата на Министерството на правосъдието по изготвянето на проект за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс е установена устойчива и непротиворечива съдебна практика относно условията за допускане на обезпечение по граждански дела, която крие потенциален риск от засягане и произволно ограничаване на правата на широк кръг от граждани, както и от евентуално ангажиране на отговорността на Държавата за нарушаване на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) и първия допълнителен протокол към нея.
Цитирана е многобройна практика на състави на ВКС, по смисъла на която при искане за обезпечаване на паричен иск нуждата на ищеца от обезпечение на иска се предполага, освен ако не са налице конкретни доказателства, които да я изключват. Посочено е и застъпеното становище в някои от актовете, според което в тежест на ответника в обезпечителното производство е да установи при условията на пълно и главно доказване, че имущественото му състояние изключва всякаква нужда на ищеца да иска обезпечение.
В искането пише, че възприетият подход при тълкуване на закона на практика води до ограничаване на задължението на съда да извърши самостоятелна и индивидуализирана преценка въз основа на фактите по делото и с оглед спецификите на всеки отделен случай. Доколкото обезпечителното производство допуска предварително и често съществено засягане на имуществената сфера или стопанската дейност на ответника преди установяване на претендираното право, то е необходимо да се създаде съдебна практика, която утвърждава задължението за стриктна, задълбочена и конкретна преценка за наличието на обезпечителна нужда, като не се акцентира върху нейното предполагане „a priori“. В противен случай се създават предпоставки за злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца, което потенциално може да превърне производството от средство за гарантиране на изпълнението в инструмент за натиск.
В подкрепа на тази теза министърът се позовава на правото на Европейския съюз и практиката на Европейския съд по правата на човека. Като пример се сочат разпоредбите на Директива (ЕС) 2024/1069 на Европейския парламент и на Съвета от 11 април 2024 г. относно защитата на лица, ангажирани в публично участие, срещу явно неоснователни искове или съдебни производства, с които се злоупотребява („стратегически съдебни производства, насочени срещу публично участие“).
Изтъкнато е, че с приемането ѝ се признава съществуването на явление, при което субекти, действащи в противоречие с обществения интерес, но и разполагащи със значителни финансови ресурси, злоупотребяват чрез използване на съдебни производства като средство за натиск върху лица, ангажирани в публично участие, включително чрез мерки със „смразяващ ефект“ (каквито представляват обезпеченията)
Отделно от това министърът се позовава и на утвърденото в практиката на ЕСПЧ изискване за осигуряване ефективната защита на основните права, гарантирани от ЕКПЧ. По смисъла ѝ мерки, които засягат имуществената сфера (като запори и възбрани), представляват намеса по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ, но може да повдигнат въпроси и за приложението на други разпоредби от Конвенцията като например чл. 10 (свободата на изразяване) особено при мерки, засягащи дейността на журналисти. Всяка намеса както в правото по чл. 1 от Протокол № 1, така и в правото по чл. 10 от ЕКПЧ трябва да бъде на първо място законна, да преследва легитимна цел и да бъде пропорционална на преследваната цел в контекста на конкретното дело. Въвеждането на презумпция за допустимост на държавна намеса в имуществото на лицата не съответства на тези стандарти.
В искането се изтъква, че прилагането на презумпцията за обезпечителна нужда, без извършване на конкретна и индивидуализирана преценка на риска и последиците от налагане на обезпечителна мярка по всяко отделно дело, е трудно съвместимо с изискванията за законност, необходимост и пропорционалност, доколкото допуска значително засягане на права без достатъчни гаранции срещу произвол и без опит за постигане на справедлив баланс между интересите на страните.
Министърът предлага три подхода, които да бъдат възприети при постановяване на тълкувателното решение: 1) да се отрече презумпцията за наличие на обезпечителна нужда при паричните искове и да се създадат заместващи критерии, които да насочват съдилищата относно нейното установяване; 2) при произнасянето съдът да се ръководи от преценка за пропорционалност, като съпоставя интересите на кредитора и длъжника; 3) да се ограничи приложението на презумпцията за наличие на обезпечителна нужда само до някои определени искове за парични вземания и с оглед убедителността на представените писмени доказателства в подкрепа на предявения иск.
