DeFakto.bg DeFakto.bg
Иван Бергов, ИПИ
Въпросът за съдебната номенклатура е една от съпътстващите теми, свързани с българското правосъдие вече над две десетилетия. Първоначалните усилия се коренят в първата поправка на българската Конституция от 2003 г. Тогава е приета разпоредбата, която прави опит да ограничи практиката във всеки съд да се председателства пожизнено. Така текстът на чл. 129, ал. 6 от Конституцията предписва административните ръководители в органите на съдебната власт, с изключение на председателите на върховните съдилища и главния прокурор, да се назначават на ръководната длъжност за срок от пет години с право на повторно назначаване.
Текстът е съпроводен с лаконични мотиви от 5 изречения, смесица от теория и идейно обосноваване, несвързани помежду си. Основният акцент е „ ръководна длъжност в съдилища, прокуратури и следствени служби се заема за определен срок, след който процедурата по заемане на тази длъжност отново се задейства (…) Мандатността не е елемент от правното положение на магистрата.“ Възможността за разнопосочното четене и прилагане на текста води до необходимостта от задължителното му тълкуване от Конституционния съд.
Така се стига до Решение № 3 по к.д. № 9 от 2017 г., с което изразът „с право на повторно назначение“ в разпоредбата на чл. 129, ал. 6 от Конституцията „изключва възможността за назначаване на едно лице за административен ръководител на конкретен съд, прокуратура или следствена служба за повече от два мандата. Същото лице може да бъде назначавано на други ръководни длъжности в съдебната власт“.
Всички тези бележки са необходими, за да подчертаем, че ръководните длъжности в българското правосъдие са поставени в определяеми законови рамки:
– председателите на върховните съдилища и главният прокурор – заемат поста по веднъж без право на повторно избиране;
– редовите административни ръководители се ползват от правото на два мандата в една институция, след което, ако искат да са началници – отиват на друго място.
Развитието на административните ръководители в съдебната власт е особена законодателна грижа. Съгласно чл. 169, ал. 5 от Закона за съдебната власт –(ЗСВ) след освобождаване от длъжността административен ръководител и заместник на административен ръководител те могат да останат на заеманата длъжност в органа на съдебната власт, в който са били ръководители, макар да постъпват от орган от по-долна инстанция.
Този текст сам по себе си е еволюция на започналата особена законодателна и политическа грижа за началниците в българската съдебна власт от август 2016 г., когато парламентарното мнозинство на ГЕРБ предвиди този механизъм, придобил публичност като „кариерен бонус“.
Опитите да бъде прекроен този текст, така че да обезсърчи желаещите да станат ръководители и после да останат на по-високия пост, са безуспешни. Тези опити са в две направления:
– първото – с промените на чл. 169, ал. 1 на ЗСВ отново от 2016 г. бе установено съдия, прокурор или следовател от по-ниско ниво на орган на съдебната власт да може да стане административен ръководител по изключение, ако няма кандидат от същото ниво. Няколко месеца след това ВСС преиначи този текст, като назначи районен съдия за председател на административен съд (казусът Десислава Ахладова[1] ). След това Върховният административен съд утвърди това действие като законосъобразно, с което дописа на практика закона. Приемането на редакцията на чл. 169, ал. 1 от ЗСВ имаше ясната идея ниските нива да не пълзят нагоре в системата без конкурс, именно ограничавайки ги във възможността да стават съдебни началници.
– повторният опит да бъде преустановено това несправедливо състояние на ускорено кариерно развитие бе през 2022 г. при закриване на специализираните съдилища. Първоначалният замисъл бе да се отмени текстът на чл. 169, ал. 5 и да се върне състоянието отпреди 2016 г., когато получилите повишение по силата на това, че са изпълнявали функциите на заместници на административен ръководител, се връщат на по-ниските нива. Но този вариант не събра парламентарна подкрепа и се предвиди връщане по места само при желание на лицето. Очевидно, никой не желае да се върне професионално с една степен надолу. Така тази редакция на практика не се ползва.
При последните изменения на ЗСВ парламентарното мнозинство не събра смелост да измени чл. 169, ал. 5. За този многогодишен проблем извести и министърът на правосъдието Николай Найденов, като отбеляза, че само за месец 80 квазиначалници са подали заявление за освобождаване от поста с цел опазване на поста.
Така въпросът стои отново в дневния ред за преуреждане на дефицитите на българското правосъдие.
Какво да се прави?
Първи вариант
На първо място – може да се потърси законодателен подход, при който се застъпва редакция на чл. 169, ал. 1 от ЗСВ, като за административен ръководител се избира лице от по-ниските нива не „по изключение“, а като се зададе обективен критерий – при липса на друг кандидат от същото ниво. Втора възможност би било процедурата да се прекрати и да се обяви нова след определен период от време, като ръководните административни функции се упражняват от временно изпълняващ функциите. Така ще се преустанови в цялост мигрирането по горните нива без конкурс и то през началнически постове.
Паралелно с редакцията на чл. 169, ал.1, чл. 169, ал. 5 да бъде изменен във вида на пълна забрана за заместници да се назначават лица от долните нива.
Втори вариант
Запазване на кариерния бонус за административните ръководители и техните заместници, но само при условие, че са изпълнили пълен мандат като ръководители, съответно като заместници и едва тогава да останат на по-високото ниво. Така ще се преустанови практиката за заместници да се назначават лица за по месец, два или три с цел кариерен бонус. Обвързването на кариерния бонус с пълния мандат черпи своето основание именно от това, че всички в системата на съдебната власт следва да бъдат равнопоставени, ползвайки се само с конституционно установените преимущества на несменяемостта и функционалния имунитет.
Трети вариант
При липса на законодателна инициатива от парламентарното мнозинство може би е настъпил моментът текстът на чл. 169, ал. 5 да бъде атакуван пред Конституционния съд, защото той създава неравноправие между съдиите, прокурорите и следователи и поставя в риск присъщата и основна по значимост характеристика на носителите на съдебната власт – тяхната независимост.
Съдебната есен ще постави високо отново очакванията пред мнозинството в Народното събрание, а този текст е своеобразен тест за решимостта им.
Анализът е от Седмичния бюлетни на Института за пазарна икономика
Заглавието е на ДеФакто
