Немотивирано възражение за прекомерност на адвокатски хонорар

д-р Васил Крумов Петров,

съдия в Софийския районен съд

1. Възражението за прекомерност на адвокатски хонорар на противната страна като упражнение на потестативно право

С решението по съществото на материалноправния спор исковият съд трябва да се произнесе и по въпроса за отговорността за съдебните разноски – чл. 81 ГПК. Една съществена част от разноските на спечелилата делото страна са разноските й за адвокатски хонорар. Съдът присъжда разноските в съответната инстанция за един адвокат – чл. 78, ал. 1 ГПК. Законът обаче допуска съдът да не присъди целия размер на разноската за адвокат в тежест на загубилата делото страна, ако адвокатският хонорар е прекомерен.

По отменения ГПК от 1952 г. съдът имаше правомощието да направи такова „намаляване“ на прекомерния хонорар служебно. По-точно казано, това право на съда се извеждаше от правомощието на съда по чл. 192, ал. 4 ГПК 1952 и по свой почин да измени решението в частта за разноските. При тази отменена уредба следователно присъждането на по-малък от сторения размер на разноските за адвокат не бе упражняване на субективно потестативно право на загубилата страна. То беше въпрос на приложение – служебно – от страна на императивна материалноправна норма за отговорността за разноските, уредена в процесуалния закон.

При действащия ГПК в чл. 78, ал. 5 ГПК, в първоначалната му редакция, законодателят предвиди, че съдът може да намали разноските за адвокат на спечелилата делото страна само по възражение на загубилата. Тук следователно намаляването е упражняване на потестативно право.

2. Новата редакция на чл. 78, ал. 5 ГПК, ДВ, бр. 17/2026 г.

С новата редакция на чл. 78, ал. 5 ГПК се уредиха три правила.

Новото в закона при възражението за прекомерност на адвокатския хонорар е, че трябва да бъде „мотивирано“. При преценката за прекомерност съдът е задължен да прилага съответно критериите за определяне на адвокатските възнаграждения по чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата и правилата за прилагането им, уредени в наредбата по чл. 36, ал. 4 от същия закон. Съдът не може да присъди по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение от размера на заплатеното възнаграждение на адвоката на насрещната страна.

Последното правило е ясно и не би създало проблеми за приложението си – то е и обичайна практика на съдилищата от дълги години.

Новото правило, което изисква мотивиране на възражението за прекомерност, поначало не е безпрецедентно. ГПК в няколко случая задължава страната, която отправя дадено искане към съда, да изложи мотиви за искането си. Касационната жалба и молбата за отмяна на влязло в сила решение трябва да имат мотивирано изложение на основанията за допускане на касационното обжалване и на основанията за отмяна – чл. 284, ал. 1,  т. 3 ГПК и чл. 306, ал. 1, изр. 1 ГПК. Страните могат да правят доказателствени искания, но след като обяснят „фактите и средствата, чрез които те ще бъдат доказани“ – чл. 156, ал. 1 ГПК.

При първите два от тези три случая ГПК изрично предвижда задължение на съда да даде указания на страната, ако процесуалното й действие няма нужното мотивирано изложение, да го поправи – чл. 285, ал. 1 ГПК и чл. 306, ал. 1, изр. 2 ГПК. За немотивираните доказателствени искания изрична норма в ГПК за нуждата от указания на съда няма, но не съществува спор, че е приложимо общото правило на чл. 101, ал. 1 ГПК – съдът ще даде подходящ срок на страната да изложи съображенията си за доказателственото искане.

Същото би следвало да бъде положението и при немотивирано възражение за прекомерност на хонорара за адвокат на противната страна. Съдът би трябвало да даде указания на страната да изложи обосновка за възражението си, ако то е голословно/немотивирано.  И срок за поправянето на нередовността. Докато този срок не изтече, съдът не би трябвало да може да се произнесе по отговорността за разноски. Ако съдът постанови решение по същността на спора, преди да е изтекъл срокът по чл. 101, ал. 1 ГПК за поправка на възражението за прекомерност на адвокатския хонорар на противната страна, той ще наруши правилото на чл. 81 ГПК. Така излиза, че съдът трябва да отложи постановяването на решението по спора, за да чака изпълнението на указания, които биха могли да имат значение за отговорността за разноски. Това може да създаде доста проблеми в своевременното разглеждане на делата.

Да си представим заседание на районния съд с насрочени 15 еднообразни дела на потребител на бързи кредити против небанковата кредитна институция с искове за прогласяване на договорите за нищожни, или обратно – 15 дела на небанковата кредитна институция против потребители за вземания по договори за потребителски кредит. В общия случай нито една от страните не изпраща адвокат в открито заседание, подават се писмени молби преди зала. Ако в деня преди заседанието страните по тези дела подадат молби, с които голословно оспорят като прекомерни разноските за адвокат на противника, в съдебно заседание съдът ще докладва тези 15 молби и вместо да обяви делата за решаване – защото по тези дела често доказателствата са само писмени, ще трябва да отложи заседанието, за да даде възможност на възразилата страна да обоснове възражението си за прекомерност на разноските за адвокат на противника.

Според мен авторите на новата редакция на чл. 78, ал. 5 ГПК не са мислели изобщо за нормата на чл. 101 ГПК. Вероятно в представата им за това как ще се прилага нормата е влизало това, че съдът, когато види немотивирано възражение за прекомерност, просто ще откаже да го разгледа. Ала, принципите на гражданския процес не допускат подобно процедиране.

3. Действа ли всъщност новата редакция на чл. 78, ал. 5 ГПК, ДВ, бр. 17/2026 г.?

Чл. 78, ал. 5, изр. 2 ГПК, нова ред., препраща към чл. 36а, ал. 3 ЗАдв., в новата им редакция, която визира Наредба, издавана от министъра на правосъдието и ВАдвС. Новите разпоредби в ЗАдв за адвокатските възнаграждения очакват приемането на така желаната съобразена с правото на ЕС Наредба, която трябва да се издаде в 6-месечен срок – така и § 21, ал. 1 ПЗР ЗАдв., ДВ, бр. 17/2026 г. В промеждутъка не можем да прилагаме действащата Наредба № 1/2024 г. – нито пряко, нито „по аналогия“, както изисква § 21, ал. 2 ПЗР ЗАдв., ДВ, бр. 17/2026 г. Защото тя противоречи на правото на ЕС, което има примат над вътрешното ни право. Така, чл. 78, ал. 5, изр. 2 ГПК, нова ред., е норма, която е влязла в сила, но пък не е в действие, т.е. не се прилага. С влизането в сила на разпоредба на закон законодателят невсякога изразява вола новата законова норма да започне да се прилага веднага. Често се случва действието на новата законова норма да се отложи до издаване на конкретизиращ или попълващ празнотите подзаконов нормативен акт.

Правилото на първото изречение на чл. 78, ал. 5 ГПК обаче не е обвързано с правилата на второто и третото изречение на разпоредбата – то има самостоятелно приложно поле. Прочее, съдилищата трябва да го прилагат, въпреки известното забавяне и усложняване на исковия процес, до което то води.